Лоис Бюджолд - Наемниците на Дендарии

— За каква максимална полза говориш? — сухо попита граф Ворхалас.

— Надявам се, че изразяваш само личното си мнение — вметна граф Воркосиган.

— Всъщност, да… Страхувам се, че повечето от наемниците няма да приемат спокойно включването си в имперската армия на Бараяр. Но защо да не ги прикрепим към отдела на капитан Илиан? В такъв случай статутът им остава непроменен и те ще действат под прикритие… Нека той им измисли полезна работа. Един „свободен“ наемнически флот под тайното командване на Бараярската служба за сигурност…

Грегър изведнъж се отърси от напрежението.

— Идеята е интересна… — подхвърли той.

Зъбите на граф Воркосиган за момент просветнаха в усмивка:

— Саймън ще бъде много доволен…

— Наистина ли? — погледна го със съмнение Грегър.

— Имате личните ми гаранции — поклони се от седнало положение граф Воркосиган.

Ворхалас изсумтя и спря поглед върху лицето на Майлс:

— Знаеш ли че си прекалено умен, за да бъдеш щастлив, момче?

— Зная, сър — отвърна замаяно Майлс, все още несвикнал с мисълта, че се освобождава от бремето на 3000 и Бог знае още колко човешки съдби, плюс тонове военно оборудване… Успя! Последното късче от мозайката легна на мястото си!

— …само не смей да ме правиш на глупак! — довърши някаква своя мисъл Ворхалас, после се извърна към граф Воркосиган: — Това е само част от отговора на въпроса ми, Арал…

Граф Воркосиган разглеждаше ноктите си със светнали очи.

— Прав си — въздъхна той. — Не бива да го оставим да си разиграва коня… Сърцето ми се свива при представата какви още неприятности може да ни създаде… Без съмнение трябва да го предадем в ръцете на някоя надеждна институция, където ще бъде принуден да работи денонощно, под непрекъснат контрол… — Замълча за миг, после подхвърли: — Бих предложил Имперската военна академия…

Майлс зяпна от изненада, в очите му блесна безумна надежда. Всичките му досегашни усилия бяха насочени към едно — да се измъкне от клещите на Закона Ворлупулус. Не смееше дори да помисли за живота след това, да не говорим за такава блестяща награда…

— При положение, че това не е унизително за вас, адмирал Нейсмит — наведе се към него баща му с иронична усмивка на уста. — Така и не успях да те поздравя за повишението в чин…

— Всичко беше измама, сър — почервеня Майлс. — И вие отлично го знаете…

— Всичко?

— Е, да речем почти всичко…

— О, започваш да ставаш тайнствен дори с мен… Но вече познаваш вкуса на командването, ще можеш ли да се върнеш отново към подчинението? Разжалването понякога е доста неприятна работа… — Устните му се свиха в иронична усмивка.

— Вие сте бил разжалван след Комар, сър…

— Да, в капитан с пречупен гръбнак…

— Вече имам бионически стомах, който може да мели всичко — подсмихна се Майлс. — Вярвам, че ще се справя…

— За каква длъжност според теб може да бъде обучаван? — вдигна скептично вежди граф Ворхалас.

— От него ще излезе чудесен тактически офицер — отвърна Воркосиган. — Разбира се, ако преди това не бъде удушен от висшестоящите офицери поради прекалена инициативност… Но някой ден ще стане добър щабен офицер, в това няма никакво съмнение…

Ворхалас неохотно кимна в знак на съгласие. Очите на Майлс светеха като прожектори, отразявайки блясъка в очите на баща му.

След два дни показания и задкулисни маневри Съветът единодушно гласува оправдаването му. Това стана благодарение позицията на Грегър, който използва правото си на глас като граф Ворбара още при първото гласуване и каза своето тежко „невинен“. В подобни случаи императорът обикновено се възползва от правото си на върховен държавен глава и се въздържа… Нататък вече беше лесно.

Част от старите политически противници на граф Воркосиган изглеждаха така, сякаш са хапнали лимон, но само граф Ворхалас посмя да се въздържи. Но той никога не беше участвал в политическите игри на Вордрозда и можеше да си го позволи.

— Проклетото му копеле! — промърмори познатата „любезност“ граф Воркосиган и хвърли поглед към основния си враг. — Много ми се иска и други хора да притежават неговия кураж!

Майлс кротко се наслаждаваше на триумфа си. В крайна сметка Елена ще бъде в безопасност.

Но не беше щастлив. Ловните соколи не могат да живеят в клетка, независимо от грижите на собственика си, независимо от златните решетки… Те са далеч по-красиви на свобода. Потресаващо красиви…

Въздъхна и се надигна да посрещне съдбата си.