Лоис Бюджолд - Наемниците на Дендарии

Когато Майлс приключи с патилата си, Грегър мрачно въздъхна и се облегна назад. Седнал на обикновен дървен стол вдясно от него, граф Воркосиган отправи замислен поглед към сина си.

— Добре — промърмори Грегър. — Но защо си събрал тази армада? Какво си искал да постигнеш? Може би наистина да станеш император? Ако не на Бараяр, то на някоя друга планета…

— Господарю — понижи глас Майлс. — Помниш ли зимните ни игри в императорския дворец? Искал ли съм някога да играя нещо друго, освен верният Ворталия? Нима не ме познаваш? Наемниците на Дендарии се появиха единствено благодарение на случайността. Не съм планирал предварително изграждането на собствена армия — тя просто се роди сред отчаяните ми опити да изляза от безизходицата. Единственото ми желание е да служа на Бараяр — така, както е служил баща ми. Да… — впи поглед в очите на баща си, обзет от желанието да бъде искрен докрай: — …да превърна живота си в нещо достойно и да го положа в краката му… — Почервеня, сви рамене и смутено добави: — Пак се изложих!…

— Кал, момче. — Гласът на граф Воркосиган беше дрезгав, но ясен. — Кал и нищо повече… Всички сме направени от кал, никой не заслужава такава огромна саможертва…

За миг Майлс забрави предстоящия процес, затвори очи и скри дълбоко в душата си чувствата, които го вълнуваха в момента. Някога, в далечното и непредвидимо бъдеще, може би ще има възможност да ги извади наяве и спокойно да им се наслади. Самият Грегър, който никога не бе имал баща, смутено преглътна и отмести очи, сякаш засрамен… Граф Ворхалас гледаше в пода и имаше вид на човек, попаднал случайно на интимна сцена между непознати…

Дясната ръка на Грегър се раздвижи и колебливо докосна рамото на най-верния си закрилник.

— Аз съм слуга на Бараяр — въздъхна той. — Правосъдието е мой дълг. Никога не съм искал да бъда несправедлив…

— Подвели са те, момче — прошушна в ухото му граф Воркосиган. — Това вече няма значение, но трябва да си извлечеш съответните поуки…

Грегър въздъхна и отправи поглед към Майлс.

— Като деца играехме на карти и ти винаги печелеше… Знаеш защо, нали? Защото използваше моята колебливост…

Майлс коленичи, сведе глава и разпери ръце:

— Да бъде волята ти, господарю…

Грегър поклати глава:

— Дано винаги ме предават като теб… — Обходи с поглед присъстващите и повиши глас: — Е, господа? Убедени ли сте в несъстоятелността на обвиненията, повдигнати от Вордрозда? Сигурни ли сте, че този човек пред вас не е възнамерявал да узурпира имперската власт чрез коварство и измама? Ще изразите ли подобно убеждение пред съда?

— Абсолютно, Ваше величество! — ентусиазирано отвърна Хенри Ворволк. Майлс беше убеден, че курсантът във Военната академия се влюби в него още по време на разказа му за приключенията на Дендарийската флота.

Граф Ворхалас остана сдържан и замислен.

— Обвинението за узурпиране на властта наистина е несъстоятелно — кимна той. — И за мен ще бъде чест да помоля Съвета за отхвърлянето му. Но има и друго… Лорд Воркосиган доброволно призна, че е нарушил Закона Ворлупулус и това наистина е така. А това също се третира като държавна измяна.

— Такова обвинение обаче не е повдигнато пред Съвета — отбеляза граф Воркосиган.

— Кой би посмял, особено след всичко това? — усмихна се Хенри Ворволк.

— Би посмял само човек с доказана вярност към императора; човек, който проявява академичен интерес към перфектното правосъдие — отвърна с леден глас граф Воркосиган. — Човек, който няма какво да губи… Нали така, граф Ворхалас?

— Трябва да се молиш, Воркосиган! — прошепна Ворхалас с одрезгавял от вълнение глас. — Трябва да се молиш за милост, както се молих някога аз!… — Очите му се затвориха, през тялото му премина могъща тръпка.

Граф Воркосиган дълго го гледа, после бавно кимна с глава.

— Добре.

Стана, отпусна се на коляно пред врага си и тихо добави:

— Нека забравим този закон, а аз ще се погрижа момчето да не ни създава повече неприятности.

— Това все още ми звучи прекалено гордо…

— Както решиш…

— Кажи „моля те“!…

— Моля те — покорно повтори граф Воркосиган. Майлс потърси признаци на гняв в поведението на баща си, но не откри нищо. Между двамата мъже имаше нещо старо, далеч по-старо от него самия… Нещо, което приличаше на сложен лабиринт, недостъпен за никой друг… Грегър приличаше на болник, Хенри Ворволк зяпна от смайване, а Иван се вцепени от ужас.

В поведението на Ворхалас започна да се долавя някакъв транс. Приведе се към бащата на Майлс и прошепна: