С плантацията Дюло изгуби източника на доходите си и с това целия си престиж. Вече нямаше средства, за да запази градската къща, ложата в операта и каквото и да било друго, а гордостта не му позволяваше да взема подаяния. Може би Рейнолд ще се заинтересува от новата му карета с подходяща двойка коне? Това беше друго. Незабавната продажба би му дала време да си отдъхне и да обмисли как да спаси положението. Бил твърде стар, за да започне отначало, но какво друго би могъл да стори?
О, а би ли могъл Рейнолд да съобщи на майка си, че недостойният й съпруг я е превърнал в просякиня? Унижението да й го каже лично било просто непоносимо за един грижовен, верен и предан мъж. Не, може би е по-добре той да й го каже лично. Все пак имал известни задължения. Но не веднага, не, за бога, довечера. Нямал смелост да го стори сега. Докато се разхождал из стаята си в ранните утринни часове и размишлявал за нерадостното бъдеще, Жерар Дюло взел друго решение. Тласкан от отчаянието и подкрепен от изпитото бренди, той пъхнал в устата си дулото на сребърния си дуелен пистолет и натиснал спусъка.
Болката беше нещо, което Рейнолд презираше като слабост. Но когато застана пред гроба на баща си, той позволи на болката да проникне до всяка пора на тялото му. Жерар Дюло беше първият човек, който се отнесе с уважение към него, първият, който сметна, че си струва да се занимава с трудното, на моменти нетърпимо хлапе, да го учи и наставлява, и единственият, който проявяваше към него искрена привързаност. Рейнолд изпитваше към втория си баща страстната благодарност, на която е способен един мелез спрямо великодушния и изпълнен с обич благодетел.
Взрян в пресния гроб, Рейнолд се закле да си върне „Боньор“, ако се наложи, дори със сила. Мъжът, заради когото Дюло бе загубил гордостта и радостта си от живота, трябваше да получи заслуженото наказание. Този мъж беше коварен измамник. Загубата на богатата плантация не беше дошла след честна игра. Едмънд Крю беше известен като почтен и честен човек, но този път бе играл с белязани карти. Жерар Дюло бе споменал за тази възможност преди смъртта си, а Рейнолд беше получил потвърждението от познати и от сведенията, които събра в квартала с игрални салони.
Първоначално Рейнолд смяташе да предизвика дуел и преди Едмънд Крю да умре, да го уведоми защо е заслужил такава жестока смърт. Но това беше, преди да разузнае за измамника в Начез и да разбере, че Крю е със слабо сърце и вероятно няма да живее дълго. Стори му се безсмислено да убие човек, който вече е белязан от смъртта.
Трябваше да намери друга възможност да причини болка на Крю. Зарадва се много, когато узна, че измамникът има дъщеря. Ако я отвлечеше, щеше да засегне болезнено бащата и в същото време да си възвърне „Боньор“.
Анжелика Крю беше единственият човек, който имаше значение за стария картоиграч, единствената личност, която можеше да предизвика унищожението му. Сигурно щеше да побеснее, като видеше, че бъдещето й се развива по начин, различен от плановете му за живота й. Щеше да умре от мъка, като разбереше, че някой мъж е спал с нея, преди да я направи своя жена, и че бракът й, сключен само заради богатата зестра, е същински ад. Щеше да страда и да се мъчи, като знае, че красивата му дъщеря е принудена да плаща всеки ден и всяка нощ за алчността и коварството му.
Когато срещна погледа на младата дама, Рейнолд посегна към чашата с вино и я вдигна за кратък поздрав. Жестът беше лишен от всяка галантност и ласкателство. В сърцето на Анжелика се надигна тъмно подозрение.
Тя сведе поглед и спря да диша. По гърба й пролазиха студени тръпки.
Годеникът й, който седеше до нея, избухна в смях.
— Какво ти става? Да не видя призрак?
— Нещо подобно — прошепна безсилно тя.
— Не се тревожи — рече Лорънс и светлокафявите му очи заискриха с мътен блясък. Вече беше изпразнил няколко чаши вино. — Няма да мине много време и аз ще ти докажа, че не е редно да ти се явяват други духове, освен моя.
Анжелика се извърна настрана и нервно стисна ръце. Предпочиташе да не мисли за правата, които Лорънс Едингтън щеше да получи след женитбата им. Дори само споменът за влажните, настойчиви целувки, които беше изтръгнал от нея след годежа, я караше да трепери от отвращение.
Това чувство я изненада. От дете мечтаеше да има семейство и деца, да обича съпруга си. Непрестанните натяквания на старата й леля за порочния живот на гражданите на Начез и неприличните истории, които старата готвачка разказваше и които се разиграваха в кварталите отвъд реката, й бяха дали само неясна представа за онова, което я очакваше в брака.
Читать дальше