Дженифър Блейк - Нежният измамник

Гласът му прозвуча небрежно, но в него имаше и недвусмислен укор, че младо момиче като Анжелика си позволява да се държи неприлично.

— Разбира се, първо ще се облека — отговори сковано тя.

— Не е нужно. Мисля, че дамата пътува с камериерката си. Ще изпратя слугата си да попита мадам Парнел дали не би могла да ви заеме момичето си за известно време.

По лицето на Анжелика премина сянка на съмнение.

— Смятате ли, че мадам Парнел ще се съгласи да използвам камериерката й?

— Сигурен съм, че така е по-добре, отколкото да я карате да идва лично в кабината ви.

Анжелика все още се колебаеше.

— Не знам… Не искам да будя татко, защото е болен, но може би годеникът ми…

— Младият Едингтън? Запознахме се в салона. Мисля, че не е много умно да се обръщате към него в този случай — отговори с твърд глас Рейнолд.

Анжелика захапа долната си устна, но бързо се овладя и кимна.

— Боя се, че ще се наложи да приема любезното ви предложение.

— Не е любезност, а удоволствие — отговори спонтанно Рейнолд. После се обърна, пресече палубата и отвори вратата на кабината си.

Тит Жан, от много години негов доверен слуга, вдигна глава и го изгледа сериозно. Рейнолд срещна спокойно тъмния, ясен поглед. Никой от двамата не каза нито дума, но това не беше и нужно. Мадам Парнел беше получила съответните указания и нямаше да изпрати момичето си на Анжелика.

Като повечето камериери, Тит Жан беше отлично осведомен за делата и мислете на господаря си. Намерението на Хардън никак не му харесваше, но той даваше израз на неодобрението си само със строгия и затворен израз на лицето си. Рейнолд нямаше намерение да се съобразява с него, това беше ясно.

Младият мъж се облегна на стената и затвори очи. Виждаше намерението си в същата светлина, в която лишеният от сана си свещеник вижда греха. Без съмнение онова, което възнамеряваше да извърши, беше погрешно, може би дори подсъдно. Но в същото време той се подчиняваше на една по-висша справедливост. Ако някога се беше съмнявал в правилността на плана си, беше достатъчно да си спомни само сребърните сълзи, които се стичаха по внезапно състареното лице на втория му баща, да чуе отчаянието и болката в гласа му.

Докато стоеше облегнат на стената, Рейнолд изведнъж осъзна, че женитбата с Анжелика Крю и възстановяването на „Боньор“ не са най-лошата форма на отмъщение. Ако успееше да я убеди във вината на баща й и да я накара да го прогони завинаги от живота си, Едмънд Крю щеше да претърпи най-страшното поражение. Ако успееше да накара Анжелика да заобича съпруга си повече от баща си, това щеше да бъде най-доброто отмъщение за трагичната смърт на Жерар Дюло.

Старият картоиграч щеше да разбере какво означава да загубиш самоуважението си, смисъла на живота си и да рухне също като Жерар Дюло. Това съзнание щеше да разруши живота му завинаги също като на мъжа, за чиято смърт носеше отговорност.

Дали е възможно да накарам дъщерята на измамника да ме обикне, запита се Рейнолд, или това е само едно самолюбиво желание, родено от угризенията на съвестта и неочаквано силното чувство, което изпитвам към нея? Не можа да си отговори. Каквото и да беше, трябваше да изчака, докато стане неин съпруг.

Анжелика Крю продължаваше да стои до релинга, където я беше оставил. Гледаше към реката, сякаш следеше надбягването, но дишането й беше нервно и накъсано, ръцете й трескаво подръпваха банелите на корсета, в който беше стегната талията й. Момичето се чувстваше наистина зле. Рейнолд не беше очаквал това.

Щом чу стъпките му, тя се обърна към него, отпусна ръце и направи опит да се усмихне. Ала когато заговори, гласът й потреперваше издайнически:

— Слугата ви намери ли мадам Парнел?

— Много съжалявам, но Тит Жан е узнал, че с камериерката е станала малка злополука. Опитала се да премести някаква ракла и паднала. Порязала си е коляното и мадам Парнел тъкмо е повикала човек да я превърже.

Лицето на Анжелика помрачня, макар че изрази съчувствие. Тя се поколеба и продължи:

— Да, боя се, че трябва да събудя баща си.

— Нали казахте, че е болен?

— Никак не искам да го безпокоя, но просто нямам друг избор.

Лицето на мъжа остана напълно спокойно, само гласът му издаваше известно напрежение:

— Докато се връщах при вас, обмислих положението. Предлагам ви услугите си. Мисля, че умея да се справям добре с копчета. Намирам ги дори без да гледам — разбира се, когато случаят го изисква.

Изведнъж Анжелика задиша тежко, сякаш беше тичала.