Вероника Блейк - Доминик

— По дяволите! — възкликна Коул. Обърна гръб на „Екселсиор“ и се оказа лице в лице с Лутър. Те продължиха да се гледат известно време. Лутър вече не изглеждаше ядосан — в очите му сега се четеше объркване… и загриженост. Коул му дължеше обяснение — може би. Но как да обясни нещо, което той сам не можеше да разбере? — Ще отида да си взема нещо за пиене — каза Коул, заобикаляйки Лутър и тръгвайки отново по мостика.

— Има достатъчно уиски на кораба — му напомни Лутър. И двамата се бяха погрижили запасите от алкохол на борда да бъдат достатъчни. Но Коул продължи да върви, без да му отговори.

— Ще потеглим ли този следобед? — извика Лутър зад гърба му. Планът им бе да отплуват същия ден за Колумбия. Екипажът бе готов да вдигне котва и чакаше само нареждане от Коул.

— Скоро ще се върна — изкрещя Коул, без да се обърне. Имаше нужда да проясни мислите си, преди да отплуват от пристанището, а не можеше да направи това тук, гледайки към „Екселсиор“ и мислейки за Доминик. Това, от което се нуждаеше, бе едно силно питие и жена, която да го накара да забрави — поне за малко. Нали самата Доминик го бе накарала да забрави за Сузана Роуланд!

С тази мисъл в обърканото си съзнание, Коул се насочи направо към района на публичните домове близо до Барбари Коуст. Той знаеше, че през последните две седмици Лутър бе посещавал редовно този район на града. Всеки път, когато го бе канел да дойде с него, Коул му отказваше под претекст, че е твърде зает с покупката на кораба. Истината бе, че той не можеше да си представи да бъде с никоя друга, освен с Доминик. Сега обаче му се струваше, че тъкмо от това имаше нужда, за освободи веднъж завинаги съзнанието си от нея.

Влезе в първия от публичните домове, който му се изпречи на пътя. Това беше малък бар с активна клиентела даже по това време на деня. Коул огледа с бърз поглед вътрешността на бара. Изглеждаше како всички останали барове в този район. Вниманието му бе привлечено от русата танцьорка, която се бе облегнала на барплота. Тя му се усмихна, щом забеляза погледа му. Образът на Доминик се появи пред него по-ярък от всякога — почти му се стори, че именно тя стои пред него и го гледаше с онези омайващи сини очи. Примигна и тръсна глава. Доминик бе изчезнала. Коул отново погледна русото момиче. Странно усещане на гадене се оформи под лъжичката му и той почувства неприятен вкус на езика си. Продължи да гледа танцьорката, докато лицето й започна да се размива пред очите му. Усети, че му ставаше зле и че трябва да излезе на чист въздух. Обърна се рязко и излезе от бара. Соленият въздух и миризмата на риба, която винаги се усещаше на брега, накара стомаха му да се преобърне. Преглътна с труд и се отдалечи с бързи крачки от бара.

Не спря, докато не стигна до кораба си. Лутър стоеше на квартердека, но Коул не забави крачка. Минавайки покрай него, той извика:

— Потегляй — курс право на юг.

— Сега? — му изкрещя Лутър. Ограденото му от бакенбарди лице имаше сърдит израз.

— Сега! — Коул тръгна право към каютата си, грубо блъсна вратата и след това я затвори с ритник. В кабината му имаше всички необходими запаси, от които можеше да се нуждае на дълъг път, включително и множество бутилки скъпо уиски. Това бе всичко, което в действителност му трябваше, си помисли той. Искаше да се напие до самозабрава. Когато се събудеше, „Корабът на свободата“ щеше да е далече на юг край брега на Калифорния — точно в обратната посока на „Екселсиор“. Дотогава — може би — той щеше да успее да забрави за Доминик и майка й, и за своето чувство на вина… и най-вече може би щеше да успее да удави в алкохол мъката от още една пропиляна любов.

Няколко часа по-късно, пиян — но не достатъчно, за да забрави, Коул разби една от бутилките в стената. Тя се пръсна и засипа пода с хиляди парчета стъкло. Коул изруга и потърси друга пълна бутилка. След като откри, че бе попаднал пак на празна, той изруга и я запрати в същата посока, където бе хвърлил първата. Купчина от строшени стъкла се събираше на пода. Силно чукане на вратата прекъсна следващия му поток от ругатни.

— Махай се, Лутър — изръмжа Коул.

Вратата се отвори. Лутър влезе в кабината въпреки нареждането, което току-що бе получил. Коул седеше зад писалището си с мрачен израз на лицето. Лутър хвърли поглед към купчината строшени бутилки. Недоволно изсумтя и отново погледна Коул, присвивайки леко очи.

— Значи миналото е напълно забравено, така ли?

— Не искам да разговарям с теб — изръмжа Коул. Той непохватно обърна стола си така, че да не вижда Лутър. В главата му сякаш бушуваше торнадо. Осъзна, че може би бе пил повече, отколкото предполагаше.