Вероника Блейк - Доминик

— Искаш ли едно питие? — попита той Лутър с треперещ глас.

Вместо отговор се разнесе язвителен смях.

— Ще го запазя за сватбата ти — отговори Лутър, след което се обърна и излезе от каютата. Странният израз на лицето на Коул при последните му думи го бе развеселил още повече. Той не можеше точно да обясни защо, но имаше наистина натрапчивото предчувствие, че много скоро щеше да присъства на сватбата на Коул.

Коул продължи да гледа към вратата и след като Лутър бе излязъл. Думите му още звъняха в главата му. Сватба? Коул не си спомняше да бе казвал нещо за сватба. Краката му започнаха силно да треперят и той тупна отново в креслото. Лутър искаше от него все по вече и повече! Бе го накарал да признае, че обича Доминик, но защо говореше за сватба? Коул си спомни отново за жената в хотела. Тръпки преминаха през цялото му тяло. Любов — това означаваше брак и семейство — и дом… всички онези неща, от които той бягаше и затова бе избягал и от Доминик.

Корабът започна рязко да завива. Обхвана го паника. В какво се бе оставил да го въвлекат сега? Той се опита да стане от стола, но краката отказаха да го слушат и ужасен световъртеж замъгли съзнанието му. Корабът продължаваше да завива и главата му продължаваше да се върти.

— Да става каквото ще! — измърмори той. Помисли си, че може би се тревожи напразно. Най-вероятно те щяха да отидат до Даусън Сити и да заварят Доминик щастливо омъжена за нейния златотърсач. Може би това, че Коул я обичаше, бе последното нещо, което я интересуваше сега. Тя сигурно го мразеше, че я бе изоставил във Форт Юкон. Но майка й също влизаше в сметката. Ако успееше да пристигне в Даусън преди Бриджит Лавал, той би могъл да предупреди Доминик. Постепенно в опиянения му мозък се оформи идеята, че ако успее да стори това, може би Доминик щеше да му прости грешката, която бе допуснал във Форт Юкон.

В такъв случай единственото, за което трябваше да мислят, бе детето — неговото дете. Проклет да бе, ако оставеше някакъв полуумен първопреселник да отгледа неговото дете в онова забравено от Бога място. Едно ново чувство за дълг започна да се оформя в замътеното му съзнание. Реши, че ще поиска детето си, ще го вземе със себе си в открито море. Представи си как стои на предната палуба, а синът му стоеше до него. За свое учудване установи, че картината му харесва. След това той си представи Доминик, стояща от другата му страна. Сега картината бе завършена. Кръвта болезнено започна да пулсира в слепоочията му. Той отпусна глава върху писалището и затвори очи. Имаше прекалено много неща, за които трябваше да мисли, а той не бе готов за това. Когато стигнеха до Даусън Сити, тогава щеше да реши какво да прави.

Корабът бе спрял да завива и сега се движеше с пълна пара. Коул постепенно осъзнаваше действителността: той наистина се връщаше на Юкон. Едно неясно предчувствие бе последното, което премина през ума му, преди да затвори очи и заспи.

Доминик с мъка вадеше от кладенеца пълната кофа с вода. Когато кофата достигна до ръба на каменния зид, тя спря за миг, за да си поеме дъх. Студеният вятър бе прогонил комарите и поне тяхното бръмчене не се чуваше около нея тази сутрин. Радостта от това обаче се изпари, когато видя тънкия слой лед, с който бе покрита водата в кофата. В поречието на Юкон даже и през лятото температурата нощем често спадаше до точката на замръзване. Доминик хвърли поглед към тъмнеещата смърчова гора нагоре, по склона зад бараката на Джек. Утринните слънчеви лъчи се пречупваха в сребристи отблясъци върху клоните на дърветата. През последните няколко седмици местният пейзаж предлагаше богата палитра от цветове. Хълмовете бяха покрити с най-различни полски цветя, които оцветяваха склоновете им с бляскави оттенъци на оранжево и червено. Но сега даже и зеленината вече бе започнала да преминава в нюанси на кафяво, защото лятото вече си отиваше.

Доминик прехвърли отново вниманието си към всекидневните задължения. Днес нямаше желание да прави каквото и да било. Ръцете й бяха разранени, гърбът я болеше — едва ли имаше и един инч от тялото й, който да не усещаше като болен. Ади беше права — златотърсаческият занаят бе труден и тя знаеше, че не би могла да продължава да работи със същото темпо. Остави кофата на земята и се изправи. Остра болка в долната част на корема я накара отново да се наведе. През последните няколко дни тази болка се появяваше все по-често.

Доминик се хвана за края на каменния зид и изчака болката да премине. Наведе глава и едва преодоля желанието да избухне отново в плач. В последно време плачеше често. Всеки път, когато си мислеше за нещата, който й се бяха случили, сълзите напираха в очите й. В началото не искаше да го признае пред себе си, но колкото повече време минаваше, толкова по-ясно ставаше, че бе бременна. Бяха минали два месеца от раздялата й с Коул и сега тя носеше в себе си неговото дете. Пое няколко пъти дълбоко въздух и си помисли отново за невероятното положение, в което се намираше.