Вероника Блейк - Доминик

Лутър се приближи и застана до него. Все още бе ядосан, но знаеше, че Коул тъкмо сега имаше нужда от него. Протегна ръка и я постави върху рамото му. Коул се отпусна в креслото с примирен вид.

— Искаш ли да поговорим? — попита Лутър спокойно.

Коул сви рамене. Усещаше ръката на Лутър върху рамото си и раздразнението, което чувстваше към приятеля си, изчезна. Те винаги бяха разговаряли за всичко — всичко, освен за двете жени, които Коул бе обичал и изгубил. Само че, когато бе загубил Сузана, той знаеше, че по никакъв начин не можеше да си я върне. С Доминик бе по-различно. Коул не знаеше как щяха да се развият събитията, ако той бе пожелал да се върне във Форт Юкон и да й каже, че я обича. Сега се боеше, че единствената му перспектива бе да прекара остатъка от живота си, гадаейки отговора на този въпрос и рисувайки във фантазията си различни картини, в които участваше Доминик.

— Още не е късно, Коул — каза Лутър твърдо. Пръстите му леко стиснаха рамото му. Той почувства напрежението в тялото му.

— Тя вероятно е вече омъжена — избоботи Коул.

— Ами ако не е? — Лутър почувства, че рамото на Коул се вдърви още повече.

— Имам да върша работа — най-после каза Коул. Сърцето му биеше лудо в гърдите. Той се мъчеше да освободи съзнанието си от въздействието на алкохола и да намери някакъв логичен начин да види отново Доминик. Лутър разреши дилемата му:

— Можем да отплуваме на север към Сиатъл и да натоварим стоки, които да откараме след това за Даусън. Така пътуването ни няма да е напразно.

Лутър чу дълбоката въздишка, която се откърти от гърдите на Коул. Приятелят му продължаваше да гледа към стената, все още под въздействието на уискито, но явно се опитваше да осмисли предложението на Лутър.

— Разбери ме правилно, Коул — добави Лутър. — Не искам да кажа, че много ми се иска да се върна в онази миризлива дупка. Обаче… — той въздъхна дълбоко и продължи: — Не обичам да гледам приятеля ми да страда. Тъй, както виждам нещата, докато не разбереш със сигурност дали е женена, или… — той се поколеба, преди да продължи — или е в затруднено положение, няма да можеш да загърбиш миналото. Казвам ти, нека да отидем там и да приключим с това веднъж завинаги.

Коул усети, че пулсът му отново се ускори, а главата му продължаваше да се върти. Думите на Лутър отекнаха в съзнанието му. Спомни си отново за бременната жена, която бе видял в хотела. Той усещаше — не, беше сигурен, че Доминик носеше дете от него. Знаеше го със същата сигурност, с която знаеше, че я обича. Изведнъж разбра, че не трябваше да оставя Джек Скрогинс да отгледа това дете като свое собствено. Тази мисъл сега го влудяваше. Той скочи от стола си, почти събаряйки Лутър.

Лутър сви юмруци, заемайки отбранителна позиция. Случвало им се беше да разменят удари неведнъж — обикновено под влияние на алкохола — и Лутър помисли, че приятелят му се готвеше да започне поредното сбиване.

Коул тръсна глава, за да прогони световъртежа, и се опита да се съсредоточи върху раздвояващия се образ на Лутър. От бързото ставане му се зави още повече свят. Той отново тръсна глава. В следващия момент забеляза, че приятелят му се готвеше да се бие с него, и това го накара да се съвземе донякъде.

— А-аз имам нужда от тази жена — заекна той почти неразбираемо.

Лутър отпусна ръце. Той погледна Коул, докато последният размишляваше над това, което току-що бе казал.

— Имаш нужда от нея, или я обичаш? — попита той ядосано.

Гъста червенина заля лицето на Коул, но в следващия миг кръвта се отдръпна от лицето му и то придоби призрачно бледен вид. За момент Лутър си помисли, че ще припадне.

Преглъщайки с труд, Коул се бореше да си възвърне контрола над себе си. Вдигна очи и посрещна неотлъчния поглед на Лутър.

— Аз я обичам, да го вземат дяволите дано! — каза Коул през зъби. Това е — беше го казал на глас. Лутър трябваше да бъде доволен сега.

Смръщеното лице на Лутър се проясни и той се усмихна.

— Мъчително е да се признае, нали? — захили се той и добави: — Ще кажа на кормчията да обърне обратно това корито. Ще държим курс право на север.

Коул продължаваше да се мръщи, слушайки доволния глас на Лутър. Все още се разкъсваше от противоположни чувства. Част от него бе изпълнена с радост от това, че щеше да види отново Доминик… друга част се ужасяваше от възможността да я види отново — та това щеше да го принуди да признае чувствата си към нея. Страхът му, изглежда, отново започваше да побеждава в тази битка.