Вероника Блейк - Доминик

— Там има достатъчно хора, които да й помогнат — каза Лутър нетърпеливо. — Що се отнася до името, което си избрал… — той не можа да продължи, защото в този момент Коул тръгна бавно нагоре по дългия кей, без да отмества поглед от лицето на жената.

Без да слуша Лутър, Коул продължаваше да върви към нея, въпреки че нещо му подсказваше, че бе най-добре веднага да се качи на кораба и да напусне това пристанище колкото се може по-бързо. Докато се приближаваше към жената, всички възможни съмнения за нейната самоличност отпадаха постепенно. Очите й бяха с по-бледосин цвят, косата й бе започнала да побелява, но въпреки това под крещящия грим тя все още притежаваше онази красота, която бе предала на дъщеря си. Коул се спря накрая на групата от хора, които я бяха заобиколили, и се вгледа по-отблизо в лицето й. Тя беше само на два ярда разстояние от него и продължаваше да говори несвързано, преминавайки от френски на английски и обратно. Докато слушаше оживеното описание, което тя даваше на човека, откраднал чантата й, той изпита странно предчувствие.

— Извинете, мадам — каза той, след като си бе пробил път до нея.

Тя погледна към него и веднага млъкна. Невинна усмивка се появи на устните й, а клепките над очите й трепнаха.

— Аз ви чух, без да искам. Мога ли да направя нещо за вас?

Бриджит бавно огледа от глава до пети привлекателния мъж, който стоеше пред нея.

— Много неща можете да направите за мен, господине — каза тя с многозначителен тон. Гъстата червенина, която покри лицето му, я учуди. Той не приличаше на човек, който лесно можеше да бъде смутен.

— И-искам да кажа, за багажа ви — заекна Коул. Мисълта, че това вероятно бе майката на Доминик, го караше да възприема намека й като твърде вулгарен.

— Властите са уведомени, но аз с удоволствие бих се възползвала от компанията на едни силен мъж, докато корабът ми отплува след час — тя направи крачка към него, вдъхвайки отблизо свежия му мъжествен аромат. — Да не би вие да сте капитанът на „Екселсиор“? — попита тя с надежда.

Думите й му подействаха като кофа студена вода, плисната в лицето му.

— Вие, с „Екселсиор“ ли ще пътувате? — попита той. Още преди тя да кимне утвърдително с чернокосата си глава, той знаеше отговора. — Корабът отива за Юкон — добави той с дрезгав глас.

Тя се изкикоти.

— Зная. Можете ли да си представите? Само преди няколко седмици казвах на дъщеря си, че тя е луда да тръгне за там. Но сега… — тя му се усмихна съблазнително и добави: — Сега смятам, че тя беше права.

Тя се приближи още повече, докато телата им се допряха. Погледът й се стрелна за кратко към белега му, след което тя го погледна право в очите.

За момент очите на Коул срещнаха нейните. Той отстъпи назад, почти препъвайки се, прочисти гърлото си и отново почувства горещ прилив на кръв в лицето си. Безброй мисли препускаха в главата му. Спомни си какво му бе казала Доминик за причината, която я бе накарала да тръгне за Даусън Сити — а именно, за да избяга от широко разпространената репутация на майка си.

— Вие не трябва… искам да кажа, защо ви е да отивате в това забравено от Бога място?

Бриджит сви рамене, после отново се ухили:

— Говори се, че по онези места има много пари, които една изобретателна жена като мен би могла да насочи в своя полза — тя пое дълбоко дъх, от което съблазнителните й гърди се издуха и почти се измъкнаха от ниското деколте на червената й рокля. Тя се усмихна по-широко, щом забеляза къде бе насочил вниманието си Коул. Изпъна се така, че гърдите й щръкнаха още повече и добави: — Дъщеричката ми си е хванала един милионер там, та затова има нужда от майчето си, да й помага.

Думите й отекнаха мъчително в съзнанието му. Искаше му се да й изкрещи, че последното нещо, от което се нуждаеше сега, бе някой да му напомня за Доминик и новия й съпруг. Остра болка прониза сърцето му и неравният му пулс сякаш усилваше болката.

Бриджит отново пристъпи напред и почти се долепи до него:

— Името ми е Бриджит Лавал. Но, господине, вие не отговорихте на въпроса ми. Вие ли сте моят капитан?

Коул с усилие се откъсна от сладкия образ на Доминик, който изпълваше мислите му, и погледна отново към тази жена. От близко разстояние забеляза, че даже и с изобилния си грим, тя можеше само да завижда на естествената хубост на Доминик. Той отново отстъпи назад. Бе объркан. Тъкмо си отвори устата, готвейки се да каже на тази жена, че тя не трябва да тръгва за Юкон, че той няма да й позволи да тръгне… но в следващия момент отново стисна зъби. Защо трябваше да се намесва? Може би Доминик наистина се нуждаеше от майка си в този момент. Кой беше той, че да се бърка в живота й?