Вероника Блейк - Доминик

Сан Франциско, юни 1898 г.

— Отлично заплащане за кандидат годеници, желаещи да свържат живота си със самотни златотърсачи в Юкон. — Бриджит Лавал четеше обявата на висок глас. Трудно можеше да се каже, че в тона й прозираше някакъв особен интерес или ентусиазъм. Очите й се спряха върху лицето на дъщеря й. Под тънката копринена материя на халата раменете й стърчаха напрегнати. В малката стаичка проехтя циничният й смях, когато тя присви силно гримираните си очи и каза:

— Ma petite, тук в Сан Франциско също е пълно със самотни мъже, и една жена няма нужда да измръзва до смърт, за да се омъжи за някого от тях. — Бриджит продължаваше да се кикоти и отново погледна вестника. След това вдигна глава, отвори широко очи и се обърна към дъщеря си: — И нали не смяташ, че ще тръгна да се занимавам с това?

Доминик Лавал поклати отрицателно глава и хладнокръвно посрещна изпитателния поглед на майка си.

Доминик прекрасно си спомняше времето, когато очите и на двете бяха лазурно сини, а косата на майка й бе почти толкова наситено тъмна, колкото и нейната. Сега трескавите очи на жената пред нея бяха помътнели. Блясъкът, който навремето се разпалваше в искрящите им дълбини, бе изчезнал, а в косите й преобладаваха повече сивите оттенъци.

— Нали затова съм тук — отвърна Доминик. Очите й обходиха мизерната стая и в погледа й проблесна съчувствие. През двадесетгодишния си живот, от Париж до Сан Франциско, тя беше виждала много вертепи, като всеки пореден изглеждаше по-ужасно от предишния. — И ще направя нещо много повече от това. Багажът ми е готов и ме чака долу, на пристана.

Напластените с дебел слой червило устни на Бриджит се отделиха една от друга, за да пропуснат нещо като въздишка. Тя енергично разтърси глава и явно не усети как гарнираното с перли гребенче се изхлузи от косите й и безшумно падна на протрития червен килим. По раменете й се разпиля водопад от тъмни оплетени коси и тя заговори:

— Знам, че ще се ужасиш при мисълта да се превърнеш в слугиня. Не мога да си представя как си търкала подовете на тези хора през последните няколко години, още повече, че винаги съм спестявала тези пари, за да можеш да посещаваш най-добрите училища в местата, където ходехме.

— Не е вярно, че мразя слугинската работа — опълчи се Доминик. — Просто не искам да върша само това до края на живота си. — Тя примирено отпусна ръце. Майка й никога не пропускаше да отбележи жертвите, които е понесла, за да може да я изпраща в частни училища. Доминик прекрасно разбираше, че трябваше да й бъде благодарна. Ако майка й не я беше пращала в тези училища, детството й щеше да премине в отблъскващите бордеи, където работеше тя. — Наистина оценявам всичко, което си направила за мен досега, мамо, но в училище не ме научиха как да си осигурявам прехраната, а работейки като прислужница, ще мога да си докарвам прилична заплата. — Тя се въздържа да добави, че по-скоро би предпочела да търка подове и да мие чинии цял живот, отколкото да води живот, подобен на майчиния си.

— Но това е чиста лудост — каза Бриджит. Тя размаха вестника пред лицето на Доминик. Между очите й се бе прорязала дълбока бръчка на безпокойство. — Мислила си някога за трудностите, които една жена може да изпита по време на такова пътуване? Дори и да стигнеш жива до това забравено от Бога място, Юкон, ще бъдеш принудена да общуваш с някой отвратителен стар миньор, който ще е толкова отчаян от липсата на жени, че ще трябва да си плаща… — Изведнъж Бриджит замлъкна. Усети как постепенно бледото й лице започваше да пламти. Погледът й срещна този на Доминик.

— Мамо, нима някога си искала и аз да тръгна по стъпките ти? — Докато думите се изплъзваха от устните й, Доминик усети как цялата бе обхваната от огромен срам.

Бриджит захвърли вестника върху червената покривка на леглото, отиде до прозореца и дръпна тежките плюшени завеси, като избягваше да поглежда към Доминик. Тъмната стая се озари от слънчевите лъчи и под внезапно нахлулата светлина златисточервената украса на стаята придоби още по-безвкусен вид.

Доминик изучаваше дребната фигурка, застанала пред прозореца. Обградено в безжалостната рамка на дневната светлина, лицето на Бриджит изглеждаше безнадеждно сбръчкано. Тя бе стара и объркана, а нямаше и четиридесет години. Под провисналия халат се долавяха очертанията на тяло, което бе познало ласките на безброй мъже. Доминик затвори очи и отвърна поглед от жалката гледка, която представляваше майка й. Тя се прокашля високо и каза: