Вероника Блейк - Доминик

— Е добре, да кажем, че съм сгрешил. — Той погледна надолу и скъси разстоянието между себе и жената с няколко инча, преди да добави: — Но и вие трябва да ме убедите в това. — Той говореше бавно и със зле прикрити намеци. Коул видя как бузите й пламнаха, и за пореден път се убеди в красотата й, особено с тази нацупена долна устна, която сякаш бе готова за целувка. Но веднага след това спомените го заляха като внезапна отрезвителна вълна и цялото му същество се изпълни с отвращение към годежната мисия на тези жени и надделя над желанието, предизвикано от момичето пред него. Белегът на лицето му пламна.

— Хайде да тръгваме! — каза той на Лутър, извърна се и се понесе нагоре.

Внезапното оттегляне на Коул предизвика вълна от шушукания сред жените. Непредвиденото му изчезване остави за миг Лутър неспособен да каже каквото и да било, въпреки че прекрасно разбираше терзанията на капитана. Французойките имаха особено влияние върху Коул. Влечението му към жените с този произход се бе превърнало в негово проклятие след ужасното премеждие във Франция преди няколко години. Лутър се отърси от мъчителните спомени и се помъчи да се съсредоточи върху предстоящото пътуване. Той вдигна глава и погледна към красивата брюнетка. Тя гледаше към затворената врата, зад която бе изчезнал капитанът. Присвитите й очи и здраво стиснатите устни недвусмислено издаваха гнева й.

— Потегляме веднага — обяви Лутър. — Идете да се настаните и ако имате някакви проблеми, обръщайте се към мен. — Той наблегна на последните думи, като се потупа с ръка по гърдите.

Доминик решително наведе глава и подхвана полите си. После се поколеба и погледна отново към капитанската каюта. Очите й инстинктивно потърсиха помощник-капитана. Той срещна погледа й и поклати отрицателно глава. В изражението му се четеше нямо предупреждение. Докато го гледаше, Доминик бе обхваната от чувство на поражение. Нещо вътре в нея я подканяше да не се съобразява с помощника, ако наистина искаше да се добере до каютата на капитана. Все пак Доминик реши да поиска извинение от капитан Хоукинс, докато стигнат до Даусън Сити. За момента обаче, единственото, което й оставаше, бе да се прибере в претъпканата каюта, която трябваше да споделя с още три жени през последната част от пътуването. Доминик бе пропътувала разстоянието от Сан Франциско до Сейнт Майкъл, на устието на река Юкон, на един голям кораб, наречен „Екселсиор“. През първите няколко дни я мъчеше морска болест. След като се почувства по-добре, останалата част от пътя премина без особени сътресения, ако не се брояха нервните изблици на някои от жените. Когато видя трите си спътнички, Доминик бе обзета от отчаяние. Едната от тях, миловидна блондинка, която наричаха Силвър Бел, седеше върху вързопа си с багаж. Напълно безразлична към останалите, тя бавно отпиваше от манерката с уиски, която винаги носеше със себе си, и която, за голямо учудване на Доминик, бе винаги пълна.

Другите две, Лулу и Ева Мари, бяха замесени от същото тесто като майка й. Лицата им бяха покрити с дебел слой крещящ грим, главите — увенчани със сложни прически, а пищните им дрехи трудно можеха да се нарекат удобни за пътуване. Доминик въздъхна и се строполи върху своя вързоп. Нямаше защо да се сърди на капитан Хоукинс за това, че недвусмислено ги бе нарекъл курви.

— Нашият капитан има адски голям кораб — каза Лулу. Яркочервените й устни се разтеглиха в подигравателна усмивка докато гледаше към Доминик.

— Дори и с този белег е дяволски красив — добави Силвър Бел. Тя хлъцна няколко пъти, завинти капачката на манерката и я мушна в страничния джоб на цикламената сатенена рокля.

— Той е един ужасен грубиян — каза Доминик и скочи на крака. Клатушкането на кораба, който се отделяше от пристана, я принуди да се опре на близката стена.

Лулу се изхили. Погледна спътничките си и намигна:

— Питам се, откъде ли се е взел този грозен белег?

Силвър и Ева Мари се присъединиха към Лулу в обсъждането на възможностите за нараняването на капитана.

Отговорът на Доминик се ограничи с едно презрително изсумтяване. Мисълта, че трябваше да прекара следващата седмица притисната в компанията на тези три уличници, почти й докара усещането за нова морска болест. Тя не без ирония си каза, че бе предприела това пътуване, за да избяга от този начин на живот, а ето че сега напредваше към далечния Юкон в параход, пълен с жени, които по нищо не се различаваха от майка й.