Вероника Блейк - Доминик

Тя грабна пушката, която й бе оставил Хенри. През последните седмици бяха ходили няколко пъти до потока и той й бе преподавал уроци по стрелба. Веднъж тя даже бе уцелила една от празните бутилки, които Хенри й поставяше като мишена. Хенри й бе казал да не се колебае да използва пушката, ако се почувства застрашена. Трудно й бе да си представи, че можеше да насочи пушка към друго човешко същество. След сблъсъка на Коул с мечката обаче тя знаеше, че не би се поколебала да стреля, ако някой, когото обичаше, бе застрашен. Някой, когото обичаше… да, тя все още обичаше Коул… може би дори още повече сега. Понякога тя го мразеше също така страстно, че я бе изоставил.

Сватбите на спътничките й само бяха подсилили чувствата й. Знаеше, че й бе съдено пак да види Коул, най-малкото, за да му каже, какъв негодник се бе оказал, че я бе накарал да повярва, че ще се върне при нея във Форт Юкон. Бе толкова мъчително да живее в неизвестност относно причините, които го бяха накарали да я заблуди, както и за причините, заради които бе решил да си тръгне, и това бавно я влудяваше. Някой ден, някъде, тя щеше да срещне Коул Хоукинс. Дано и той да съзнаваше това!

Тя хвърли поглед около себе си. Ставаше все по-тъмно. Сега тази барака бе нейният дом, но в нея имаше още много вещи, които принадлежаха на Джек, и това я караше да се чувства неудобно. Малък нож висеше в ножницата си на стената близо до печката. Това й напомни за по-големия, който висеше на кръста на Коул. След това тя си помисли за белега, който бе видяла на лицето му. Той й бе казал, че един ден ще й разкаже как го е получил. Може би сега, след срещата с гризлито, той щеше да има още един на ръката. Коул щеше да има нова история за разказване… история с тъжен край.

Не беше редно да бъде тук, в бараката на Джек, и да мисли непрекъснато за Коул. Още по-зле й ставаше от факта, че дълбоко в себе си тя бе благодарна, че Джек го нямаше. Лошото предчувствие отново я споходи. Тя си каза, че трябваше да се отърси от всички тези чувства на вина, преди те съвсем да я побъркат.

Един койот изджавка навън, последван скоро от цял хор негови събратя. Тънките им гласове се различаваха от протяжния вой на вълците. Доминик притисна пушката към себе си. Тя пресече стаята, скочи в леглото и се пъхна под завивките направо с дрехите. Даже и ботушите останаха на краката й.

Последва една дълга и безсънна нощ. Тя чуваше — или си представяше, че чува — хиляди звуци. На сутринта представляваше кълбо от нерви и решението да остане тук вече не й се виждаше тъй разумно, както преди. Каза си, че след време ще свикне и че не бива да се страхува толкова. Но след деня, прекаран във влага и кал край потока, тя вече нямаше особени илюзии. Напълно изтощена, следващата нощ тя спа, без да чува нито звук. На следващата сутрин, когато се бе събудила, цялото й тяло бе ужасно вдървено и тя се чувстваше по-уморена, отколкото преди съня. След като едва бе успяла да се измъкне от леглото обаче, по-късно сутринта тя откри първото си късче злато.

Парчето, колкото средно голям камък, почти убягна на уморения й поглед. Покрито с кал, то изглеждаше също като всички останали камъчета. След като пусна водата през шлюза обаче, Доминик ненадейно зърна жълтия блясък. Трепет на възбуда премина през тялото й, докато протягаше разранената си и мръсна ръка, за да го вземе. Ръцете й трепереха, когато го вдигна и го поднесе към очите си. Всепобеждаваща надежда я обхвана изцяло… сега вече знаеше, че ще постигне целта си да напусне Юкон — и да види отново Коул Хоукинс!

— Прекрасен е — каза Лутър и леко подсвирна. Удовлетворена усмивка се появи на устните му, а ръката му несъзнателно поглаждаше новата му риза. Той се чувстваше добре, изглеждаше добре и го съзнаваше. От две седмици насам той и Коул живееха царски живот. Разбира се, след два месеца, прекарани в поречието на Юкон, Сан Франциско изглеждаше като красива мечта.

— Да, красив е — добави Коул гордо, — и целият е наш. — Също както и Лутър, той бе облечен с нови и скъпи дрехи от глава до пети, заедно с блестящите нови ботуши, които довършваха тоалета му. Даже и капитанската му шапка бе нова, с тясна периферия и малка емблема на котва отпред. Черният цвят на шапката се съчетаваше със същия цвят куртка, дълга до бедрата. Коул се чувстваше изцяло нов човек. Тази сутрин в хотела, където се бяха установили, той бе лежал повече от час в прекрасната порцеланова вана, без да обръща внимание на подигравките на Лутър, който го дразнеше, че е суетен като жена. Коул се чувстваше пречистен от миналото и готов да поеме пътя към бъдещето.