Вероника Блейк - Доминик

— Господи! — възкликна тя. — Да, сигурна съм. А ти по-добре вече да тръгваш. Време е да си гледаш своята работа — въпреки че гледаше към Хенри, закачливата усмивка на Коул се появи пред очите й. Тя не само мислеше за него твърде често, но и току-що бе използвала неговия начин на изразяване. Щеше ли някога да се отърси от спомена за него? Беше ли той сега някъде далече в океана, загледан в същото небе, измислеше ли за нея?

Хенри отново забеляза същия странен израз на лицето на Доминик. Той гореше от желание да я попита за какво си мислеше в моментите, когато очите й придобиваха такъв меланхоличен вид, а долната й устна леко потрепваше, сякаш си припомняше за целувката на отдавна изгубен любовник. Каквото и да си мислеше, изглежда, бе нещо много тъжно. Освен това бе забелязал, че тези тъжни мисли доста често я спохождаха. „Някой ден — си каза Хенри — непременно ще я попитам за миналото й.“ Сега обаче трябваше да тръгва.

Доминик изпрати Хенри до коня му. Не искаше да му признае, че това, че оставаше сама тук, съвсем не й бе така безразлично. За пръв път през живота си тя оставаше сама — наистина сама — и трябваше да разчита изцяло на себе си. Но тя се нуждаеше именно от това и искаше да разполага с това време, за да подреди чувствата си и да помисли как щеше да живее по-нататък. Имаше много важни решения, които трябваше да вземе, и тя се радваше, че около нея нямаше никой, който да и влияе — или да я изкушава. Отново си спомни за Парадайс Стрийт и този спомен я накара да потръпне въпреки топлината на меката юнска вечер. Никога нямаше да изпадне дотам, че да гледа на това ужасно място като на единствена възможност, която й оставаше, никога!

Още веднъж погледна Хенри, докато се качваше на коня си, и топло чувство смени ужаса, който изпитваше при този спомен. Досещаше се, че Хенри бе купил всички тези неща за нея със собствените си пари, а не с парите, които уж имал от златото на Джек. Знаеше, че нещата, които бе купил, й бяха нужни, затова се бе отказала да спори с него. Но тя бе решила, че веднага щом находището на Джек започнеше да дава достатъчно злато, щеше да му се изплати за всичко. Застанала до коня му, Доминик вдигна глава и погледна към Хенри. Очите му, изпълнени с доброта, я гледаха отгоре.

— Сбогом, мосю Хенри — каза тя с усмивка.

Той кимна и остана загледан за миг в нея, след което подкара коня си по тесния път.

Доминик не остана навън, за да чака, докато той се изгуби от поглед. Влезе обратно в бараката и седна на леглото. Гледана отвътре, едната стена изглеждаше доста по-ниска от срещуположната. Покривът бе поставен накриво и даже единият от прозорците бе под ъгъл спрямо пода. Вратата не беше твърде солидна и, както и цялата постройка, бе наклонена на една страна. Единственото предимство на тази барака беше нейното местоположение. Много подобни бараки, които Доминик бе виждала, нямаха около себе си нищо друго, освен кал и някоя и друга пейка. Бараката на Джек бе построена сред малка смърчова горичка. Рекичката, наречена Елдорадо Крийк, течеше наблизо и дори дълбоките дупки, които Джек бе прокопал в хълма, търсейки злато, не можеха да нарушат красотата на това място.

Илюзията й, че всички търсачи на злато бяха много богати, се бе разсеяла много бързо, след като се установи върху парцела, наречен от Джек Скрогинс „Елдорадо 12“. Хенри й беше казал, че след като бе работил около година в златната си мина, Джек бе изкопал само толкова злато, което едва покриваше ежедневните му нужди, заедно с нейния билет от Сан Франциско. Доминик не се остави да бъде обезкуражена от това — тя продължаваше да вярва, че ще изкопае достатъчно злато, за да върне парите на Хенри и да замине от Юкон, преди да настъпи зимата.

Преди да затвори вратата на бараката, Доминик хвърли поглед към покритите с гори склонове наоколо. Хенри й бе казал, че Джек бе изчезнал някъде там, по тия хълмове. Усети студени тръпки да я побиват, когато за пореден път се запита какво ли се бе случило с него. Изпитваше странно чувство, щом си спомнеше за Джек Скрогинс. Той бе смятал да я доведе тук, след като се оженят, но сега на Доминик й се струваше, че това място криеше нещо зловещо. Слънцето вече бе започнало да се скрива зад планинските върхове и тя се почувства още по-притеснена от факта, че бе така незащитена тук. Въпреки че имаше много неща, от които се опасяваше, най-големият й страх бе възможната среща с някоя друга гризли като онази, с която Коул се бе преборил.

С тази мисъл тя започна да се изкачва по лекия наклон, който водеше към бараката. В следващия момент чу шум някъде наблизо, който накара сърцето й да прескочи. Тя се обърна към мястото, откъдето идваше звукът, очаквайки да види огромна гризли с ужасни жълти зъби да идва към нея откъм потока. Вместо това видя само един лос, който минаваше под върбите. Тя се засмя и продължи пътя си. Далечен вълчи вой разцепи унило тишината. Студена тръпка полази по гърба на Доминик. Тя побърза да влезе в бараката и веднага заключи вратата. Запали малката газена лампа и спусна капака на прозореца. На края на капака бе закован пирон и от него висеше връв, която трябваше да се усуче около друг гвоздей, забит в рамката на прозореца. Това самоделно заключване съвсем не й вдъхваше чувство на сигурност през нощта. Една гризли можеше да отнесе целия прозорец — а даже и вратата — с един удар на огромните си лапи.