Вероника Блейк - Доминик

Обхващаше я чувство на ужас. Парцелът на Джек не даваше много злато. Онези няколко къса, които бе открила през последните няколко седмици, не бяха достатъчни, за да плати с тях заминаването си от Даусън Сити. Беше вече втората половина на август и зимата скоро щеше да настъпи. Тогава пътуването вече нямаше да бъде възможно. Колкото повече си мислеше за всичко това, толкова повече я обхващаше паника. Би било ужасно да прекара зимата тук, на парцела на Джек, но да слезе в Даусън Сити бе невъзможно. Никое порядъчно семейство не би я наело на работа, когато положението й започнеше да става явно. Мръсните бараки на Парадайс Стрийт се появиха пред очите й. Тя тръсна глава — не, никога нямаше да приеме това като една от възможностите.

Мисълта, че ще трябва да роди тук съвсем сама, й се струваше невероятна. Въпреки че бе трудно да си го представи, тя просто нямаше друг избор. Бе стигнала до извода, че ако успееше да се снабди с достатъчно провизии до пролетта, тя щеше да се справи с положението. Ако пресмятанията й бяха точни, бебето трябваше да се роди в края на март. Тя се опитваше да се успокоява с мисълта, че много други жени преди нея са раждали сами. Доминик потръпна — от страх, не от студ. Спомни си за една жена в Ню Орлийнз, когато бе на тринадесет години. Една от проститутките бе забременяла: нещо обикновено в публичните домове — та нали и Доминик се бе появила на бял свят по този начин. Но тогава, на гости при майка си, Доминик чуваше с часове мъчителните викове на родилката. Най-накрая бебето се бе родило и малко след това двамата — майката и детето — умряха. Тогава майката на Доминик й бе казала, че е станало така, защото на раждането не присъстваше лекар. Доминик изпитваше ужасен страх при този спомен.

С ядосан жест тя изтри сълзата, която се стичаше по бузата й. Трябваше да прогони от съзнанието си тези зловещи спомени, но продължаваше да мисли за това, в каква бъркотия бе превърнала своя живот. Бе планирала толкова много неща, а събитията се бяха развили по съвсем друг начин и тя обвиняваше Коул също толкова, колкото и самата себе си. От време на време изпитваше безнадеждна любов към него, но още по-често го мразеше страстно. Чудеше се дали възможността да забременее бе минавала през ума му и дали това не бе причината той да избяга толкова бързо.

Доминик въздъхна дълбоко и отново се изправи. Всеки път, когато си помислеше за Коул — а това ставаше почти непрекъснато, гневът й даваше сили. Въпреки трудностите тя бе решена да отгледа детето си — и да го възпита по съвсем различен начин от онзи, по който бе възпитавана тя самата. Щеше да намери начин да осигури дом — истински дом — на това дете. Щеше да бъде добра майка, независимо от униженията, които щяха да изпитат поради факта, че детето щеше да е незаконородено. Нейното дете никога нямаше да се чувства самотно или отхвърлена. Освен това детето й щеше от самото начало да знае кой е неговият баща. Доминик си спомни как бе питала майка си за това като малка. Бриджит се бе изсмяла и й бе казала, че може да си избере когото си иска за свой баща. Доминик повече никога не спомена нищо по този въпрос и се опитваше да не мисли за баща си. Но нейното дете щеше да знае със сигурност кой бе неговият баща и доколкото това беше във възможностите й, Коул също щеше да узнае за съществуването на детето си. Доминик се зарече в себе си, че някой ден ще го намери и ще го запознае с детето, за чието създаване той бе дал своя принос. „Ти още не си приключил с мен, Коул Хоукинс!“ — зарече се тя мълчаливо.

Сълзите й бяха пресъхнали и гняв изпълваше мислите й. Сграбчи кофата и част от водата се разплиска наоколо, докато я вдигаше, за да я отнесе в бараката. Доминик направи крачка нагоре по склона, но в същия момент остра болка прониза тялото й. Изстена и изпусна кофата. Болката се усилваше. Тя извика и се преви на две, притискайки с ръце корема си. Опита се да вдиша няколко пъти дълбоко въздух и почувства как болката постепенно намалява. Доминик отново успя да се изправи, но краката й трепереха толкова силно, че едва не падна на земята. Бе сигурна, че тази болка не беше нормална. Но тъй като не знаеше нищо за ранните стадии на бременността, Доминик реши да не се поддава на паника.

Разлятата вода се стичаше на вадички покрай нея и почвата бързо я попиваше. От около седмица не бе капвала и капка дъжд. Даже и почвата по бреговете на потока бе изсъхнала. Доминик остана загледана за момент в изчезващата вода, опитвайки се да разбере какво ставаше с нея. Може би имаше нужда от почивка. Погледна ведрото, паднало на една страна. Може би не трябваше да носи вече тежки неща. Но това би означавало, че вече нямаше да може да работи в шлюзовете. Не, трябваше да продължава да работи в мината — независимо от това как се чувстваше. Коленете й продължаваха да треперят и тя осъзна, че болката не бе изчезнала съвсем. Имаше усещането, че нещо странно става в утробата й.