Вероника Блейк - Доминик

— Това съм аз, Хенри — той се наведе над нея и повтори името си. Но тя повтори същото име няколко пъти… Коул? Кой беше Коул? Клепките й трепнаха няколко пъти и най-сетне наполовина се вдигнаха. Тя изглеждаше объркана, сякаш не знаеше къде се намира. Очите й отново започнаха да се затварят и за миг Хенри помисли, че отново ще изпадне в безсъзнание.

— Хайде, миси! Събуди се сега! — молеше я той. Въпреки че стаята сякаш се въртеше около нея.

Доминик се принуди да не затваря очи. Не помнеше къде се намира, но вече знаеше, че мъжът до нея не беше Коул. Клепките й отново започнаха да се затварят — искаше пак да го види. Почувства, че някой я разтърсва и вика по име. Не искаше да се събужда, но мъжът не се предаваше. Най-накрая Доминик позволи на очите си да се отворят. Тя видя нечие лице над своето.

— К-Коул? — прошепна тя.

— Хенри — аз съм Хенри.

— Х-Хен… — гласът й се прекърши. Паметта й се бе върнала, но с нея идваше и ужасното чувство на празнота и на нещо безвъзвратно изгубено. Тя се опита да помръдне, но нямаше сили.

— Не се напрягай, миси. Имаш лоша треска, може би грип или нещо подобно. Аз ще се грижа за теб сега. — Хенри попи потта по лицето й с влажната кърпа. Движенията му бяха изпълнени с любов и загриженост.

Доминик усещаше някаква слабост в дробовете си, която й пречеше да говори, но за жалост не можеше да престане да мисли за детето, което бе изгубили. Запита се дали Хенри бе разбрал — но думите му показваха, че той мислеше, че тя просто има някаква треска. Нямаше намерение да разсейва това негово убеждение.

Хенри затопли супата от сърнешко месо, която беше на печката. Смяташе да даде малко от нея на Доминик и да се нахрани сам с останалата част. Тя изглеждаше малко по-добре, за негово облекчение. Температурата й явно бе спаднала, но му се струваше някак отпусната и равнодушна.

— Хенри — промълви Доминик.

Хенри се изненада от това колко дрезгав и слаб бе гласът й. Остави настрана лъжицата, с която разбъркваше супата, и се обърна. Лицето й все още бе зачервено, но видът й бе по-добър. Бързо отиде при нея и седна на стола до леглото й.

— Какво има, миси?

Преглъщайки с труд, тя промълви едва:

— Б-благодаря ти, че дойде.

Хенри наведе глава. Почувства червенина да облива лицето му. Бе на петдесет и три години, но това малко галско момиче все още можеше да го накара да се изчерви.

— Радвам се, че се случи да бъда наблизо — каза той. Истината бе, че той едва се сдържаше да не идва всеки ден при нея. Вероятно тя бе забелязала, че през последните две седмици той идваше все по-често.

— Благодарна съм ти за това, което направи за мен — каза Доминик с толкова дрезгав глас, че Хенри трябваше да се наведе към нея, за да я разбере.

Той сви рамене и се вгледа в лицето й, но след това бързо отмести очи, за да не изглежда глупав.

— Имам малко супа за теб — каза той.

— Искам да те помоля за една услуга.

— Ще направя всичко, което мога! — отвърна той с готовност. Ако го помолеше да се хвърли в пропастта заради нея, той бе готов да го стори.

Доминик прочисти гърлото си и си помисли как точно да помоли Хенри да отиде да повика Ади, без да наранява чувствата му или да предизвика подозрения. Макар да бе сигурна, че той я бе спасил от смъртта, той не можеше да удовлетвори всичките й нужди.

— Какво има, миси? — попита Хенри.

— Просто… има неща, които ние, жените… Хенри се дръпна назад. Той скочи бързо на крака, почти събаряйки стола, на който бе седнал. — Мисля, че разбирам какво се опитваш да ми кажеш.

Доминик потръпна, питайки се доколко той бе в състояние да разбере. Обхвана я паника, но следващите му думи разсеяха страховете й.

— Знам, че има някои лични неща, от които жените имат нужда — каза Хенри многозначително. Колкото и да му се искаше да бди над леглото й, докато оздравее, той знаеше, че тя щеше да се чувства по-удобно с друга жена. Той никога не бе имал съпруга и не му се искаше даже и да мисли за това от какви женски неща тя би могла да има нужда. — Сигурен съм, че Ади Дулин веднага ще поиска да дойде, щом разбере, че си болна.

— Да — съгласи се Доминик. — Ади ще поиска да дойде. — Знаеше, че ако съществува човек, на който бе в състояние да вярва безрезервно, това бе Ади. Точно сега повече от всеки друг път се нуждаеше от близка приятелка до себе си. Физическата болка от помятането бе затихнала и скоро щеше съвсем да изчезне. Но мъката, която изпитваше, никога нямаше да си отиде — в това бе сигурна. Искаше да плаче, докато не й останат повече сълзи, да говори за детето, което бе изгубила… и най-много от всичко желаеше да говори за Коул и за чувствата, които се бе опитвала да скрие през последните два месеца. Доминик знаеше, че докато не изкаже всички тези неща пред някого, нямаше да бъде в състояние да оздравее — нито физически, нито душевно.