Вероника Блейк - Доминик

— Франк се връща днес — каза Ади, докато изтръскваха наметалата си от дъжда. След като ги окачиха в преддверието, двете жени побързаха да влязат в бараката. Температурата навън бе спаднала и по всяка вероятност не след дълго щеше да завали сняг. По това време на годината снегът вероятно нямаше да се задържи дълго по ниските места на планината, но той напомняше, че зимата бе вече на път.

— Искам да си отидеш вкъщи при съпруга ти — каза Доминик решително. — Аз вече съм добре благодарение на теб — тя се усмихна уморено на Ади, прекоси малката стая и седна на леглото. Краткото излизане я бе изтощило и отново се чувстваше слаба. Струваше й се невероятно, че се бе разболяла така сериозно поради помятане на толкова ранен стадий на бременността. Но Ади не се учудваше. Даже й бе казала, че за жената понякога бе по-тежко да пометне, отколкото да роди. Раждането бе нещо, за което женското тяло имаше време да се подготви, докато помятането представляваше неочаквано сътресение за цялата й физика.

Ади подаде на Доминик димяща чаша кафе. Тя забеляза бледността на лицето й.

— Не можеш да останеш тук сама! Настоявам да дойдеш у нас — каза тя. — Доминик започна отрицателно да клати глава, но Ади не я остави да говори. Тя застана пред нея с ръце на кръста и продължи: — Аз не те моля. Казвам ти, че трябва да дойдеш, и няма повече да спорим по този въпрос. Когато Франк се върне от парцела, ще живеем тримата заедно.

Изненадана от властния тон на Ади, Доминик я гледаше мълчаливо. Демонстрацията на авторитет от страна на приятелката й малко я забавляваше, но едновременно с това загрижеността на Ади й се струваше трогателна.

Знаеше, че щеше да мине известно време, преди да бъде в състояние пак да работи в мината, и реши, че няма смисъл да спори с Ади точно сега. По-късно, когато възстановеше силите си, щеше да се върне на Елдорадо 12 и отново да копае дотогава, докато не изтръгне от земята достатъчно злато, за да замине оттук.

— Е, изглежда, няма смисъл да споря с теб.

— Наистина няма смисъл — прекъсна я Ади. Тя спря за малко, учудена от това, че Доминик тъй бързо се бе съгласила, сетне се усмихна. Внезапно смени темета: — Не е ли прекрасен човек този Хенри Фармър? Не мога да повярвам, че никога не е бил женен досега. Колко жалко! — тя погледна към Доминик, добавяйки: — Не мислиш ли, че е жалко, че такъв добър мъж като Хенри никога не се е женил?

Доминик сви рамене.

— Предполагам, че той си има причини — каза тя. „Аз също никога няма да се омъжа“ — си помисли тя, виждайки мимолетния образ на Коул да минава пред очите й. Неочаквано почувства, че сълзите, които не бе изплакала, когато бе хвърлила малкото вързопче в дупката, както и онези, които бе сдържала, когато Коул я бе изоставил, изобщо всички сълзи, които тя трябваше да изплаче, сега напираха в очите й. Ридания разтърсиха крехкото й тяло. Ади я прегърна и тя плака, докато не й останаха повече сълзи.

След това, прекалено изтощена и неспособна да мисли за причините за това неочаквано избухване, Доминик се отпусна на леглото в безпаметен сън. Събуди се няколко часа по-късно от влизането на Франк Дулин. Чувстваше се даже още повече лишена от всякаква енергия, отколкото преди да заспи. Но с усилие на волята тя се измъкна от леглото и стана на крака. Ади вече бе успяла да опакова всичко, което можеше да се натъпче в каруцата на Франк. Явно тя не смяташе, че Доминик можеше някога да се завърне тук.

— Готова ли сте, лейди? — попита Франк, докосвайки учтиво края на шапката си. Той помогна и на двете да се качат в каруцата, след това самият се качи и седна до жена си. Ади му бе казала, че Доминик страда от някаква инфекция, но не бе обяснила точно каква и той не бе я разпитвал. За него това нямаше значение. За краткото време, което бе познавал своята „невяста по пощата“, той истински се бе влюбил в нея. Щом искаше да помогне на тази млада жена, Франк щеше да я подкрепи в това начинание.

Доминик мълчеше през повечето време по пътя към къщата на семейство Дулин, въпреки че Франк и Ади положиха всички усилия да я включат в разговора. Тя не се чувстваше съвсем удобно от това, че се намесва в съвместния им живот на младоженци, но знаеше, че нямаше друга възможност, освен тази. Възможностите й, изглежда, изчезваха една по една с всеки изминал ден.

По време на краткото лято на Юкон нощите бяха нещо средно между светлина и мрак. В края на август обаче нощем отново започна да става тъмно. Доминик бе чула от тукашните жители, че през дългите зимни месеци полумракът щеше да продължава двадесет и четири часа на ден. Мисълта да се събужда всяка сутрин, за да види едно небе без слънчева светлина, не бе никак приятна за Доминик. С всеки изминал ден обаче тя все повече се боеше, че щеше да й се наложи да остане тук и през зимата. Страхът от това я караше да изпълнява прилежно указанията на Ади: хранеше се редовно, лягаше си рано и избягваше да се преуморява. Не след дълго Доминик бе вече по-здрава, отколкото когато и да било през живота си.