Вероника Блейк - Доминик

Хенри отстъпи няколко крачки и се обърна с рамо към вратата. Засили се и удари вратата с цялата си тежест. Колибите на златотърсачите не се отличаваха с твърде здрава конструкция и тази на Джек не правеше изключение. Ключалката на вратата поддаде още при първия удар. Вратата се удари в отсрещната стена, после отново се захлопна. Хенри отвори вратата, като я държеше да не падне, и влезе в стаята.

Още с влизането си почувства, че нещо не беше наред. Вътре бе горещо и задушно, тъй като вратата и прозорецът бяха останали затворени през целия ден. Хенри изтри капките пот от челото си, но щом видя малкото тяло на Доминик, свито под одеялото, той изстина от страх.

— Доминик, добре ли си? — извика я той нежно. Тя не отговори и той отново я извика, но пак не получи отговор. Пристъпи към леглото със страх. Наведе се към нея, опасявайки се от най-лошото. Неподвижно свита в леглото, в неясното осветление на бараката, тя изглеждаше като безпомощен ангел. Тогава забеляза, че устните й се разтваряха леко от слабото й дишане. „Господи!“ — си каза Хенри, осъзнавайки, че тя бе жива, но опасно болна. Огледа се за газената лампа и когато я откри, запали фитила и я поднесе към лицето й, за да я разгледа по-добре. Ярки червени ивици бяха нашарили бузите й, което говореше за висока температура. Хенри се опита да си спомни дали бе чувал в последно време някой в околността да страда от болест, която да причинява такава температура. Не можеше да си представи каква болест бе повалила Доминик толкова бързо. Само преди три дена я бе посетил и тя не му изглеждаше болна.

Хенри все пак имаше опит в подобни ситуации. Той бе вървял по пътя на златотърсачите от Калифорния до Колорадо — и чак до Юкон — от тридесет години насам. През тези години бе видял предостатъчно болести и смърт за цял един човешки живот. Реши, че независимо от какво бе причинена треската, повалила Доминик, тя можеше да бъде лекувана като всяка друга треска, с която се бе сблъсквал. Сложи лампата на масата и нави ръкавите на ризата си. Чувството на вина към Доминик бе второстепенно по отношение на другите чувства, които изпитваше към нея. Знаеше, че бе само един глупав старец, но все пак хранеше надеждата, че може би един ден тя щеше да види в него мъжа, способен да се грижи за нея и да й осигури добър живот. Може би — помисли си той, докато бързаше към кладенеца, за да донесе вода — тази болест щеше да я накара да разбере, че не трябваше да остава сама на това място. Може би… може би, когато неговите грижи й помогнеха да се възстанови, тя щеше да осъзнае, че имаше нужда от него.

Хенри намери кофата паднала до кладенеца. Без да губи време, той я напълни и хукна обратно нагоре към колибата. Всичките му действия бяха бързи — видът на Доминик показваше, че няма време за губене. Взе чиста кърпа, намокри я и започна да бърше с нея зачервеното лице на Доминик. Тя помръдна и издаде слаб стон. Това го ободри. Той вярваше, че състоянието й не се бе влошило дотолкова, че да не може вече да я накара да се съвземе.

Продължи да охлажда лицето и врата й с влажната кърпа. Следващото нещо, което искаше да направи, бе да я накара да пие, защото знаеше, че тя бе обезводнена. Това обаче не бе лесна задача. Хенри я повдигна седнала в леглото и започна да капе капки вода в устата й, но тя се задави и започна да кашля. Хенри не се отказа и скоро клепките й започнаха да потрепват.

— Хайде, миси, можеш да го направиш. Събуди се сега! — каза той. Остави я да легне на възглавницата и започна отново да бърше лицето й. Тя започна да мята главата си наляво и надясно. Надеждите на Хенри отново се усилиха. Ако можеше да я накара да се свести, той бе сигурен, че щеше да успее да я излекува, каквато и да бе болестта й.

Доминик усещаше присъствието на някого до себе си, но не искаше да отвори очи — освен ако имаше защо… В замъгления й мозък започна да се оформя образът на снажен капитан и този образ стана толкова ярък, че тя бе сигурна, че той стои точно пред нея. Тя го виждаше на носа на неговия кораб — той й се усмихваше и протягаше ръце към нея. В сивите му очи блестеше любов и желание, и Доминик знаеше, че те щяха да бъдат завинаги заедно. Тя го чу да вика името й, след това сама му отговори:

— Коул, о, Коул, знаех, че ще се върнеш!

Хенри се изправи и погледна към Доминик. Гласът й бе дрезгав и думите — едва различими, но той все пак бе успял да разбере повечето от тях. Смисълът им обаче не му беше ясен.

— Доминик! — повтори той.

— Коул — прошепна отново тя, облиза напуканите си устни и се опита да отвори очи.