Вероника Блейк - Доминик

— Искаш ли да ти помогна със закуската? — попита тя. Слабият й глас потрепери. Бавно се приближи към Коул. Той вадеше продукти от торбата и й подаде един малък почернял тиган. Доминик забеляза, че избягваше да среща очите й.

— Лутър ни е сложил и малко бисквити — каза той, като й подаваше тигана. — А ето и няколко яйца, спасени от „Лейди Сузана“. Той се мъчеше да придаде небрежен и весел тон на гласа си, но не се получаваше. Нещастието, прозвучало в гласа й, го бе разтърсило. Коул се изправи и пусна торбата на земята. После я погледна и видя натъженото й лице. Той се ненавиждаше за грубостта си, но не намираше думи да се извини. После направи опит да се усмихне и попита: — Можеш ли да готвиш?

Въпросът му накара Доминик да се усмихне на свой ред. Тя протегна ръка и взе двете яйца, които той й подаде.

— Monsieur, може да съм била само една проста прислужница в Сан Франциско, но все пак успях да понауча нещо от готвачите в кухнята. — После бързо се извърна към огнището и се опита да сдържи внезапно бликналите сълзи.

Коул остана поразен. Прислужница? Той се изпълни с омраза към себе си при мисълта, че така грозно я бе подценил. Явно в последно време се бе движил само в компанията на леки жени и бе забравил, че на земята живееха и почтени момичета. Той мълчаливо наблюдаваше Доминик, която се бе заела със закуската. В главата му нахлу рояк въпроси. Акцентът й издаваше, че бе живяла във Франция. Как е станало така, че се бе озовала в Калифорния? Защо една толкова красива и умна жена се е принудила да тръгне към Даусън Сити, за да свърже съдбата си с мъж, когото не познава? Докато вадеше приборите от торбата, любопитството му все повече нарастваше.

— Откога живееш в Америка? — осмели се да попита той и протегна калаената чиния, за да поеме готовите яйца. Тя вдигна рамене, прехвърли яйцата от тигана в чинията и отново му обърна гръб.

— От дете.

— А от Франция направо в Сан Франциско ли дойде?

Тя поклати отрицателно глава, но продължаваше да е с гръб към него:

— Не. Когато напуснахме Париж, първо пристигнахме в Ню Орлийнз.

— Това, че говориш в множествено число, означава ти и семейството ти, нали? — Коул видя, че тя се напрегна. Искаше да погледне лицето й, но тя само поклати глава. И тъй като продължаваше да мълчи, той се опита да я предразположи: — Като дете родителите ми ме заведоха във Франция. Тогава посетихме и Англия. — Съзнаваше, че тя едва ли се интересува от детството му, но по необясними и за него причини почувства нужда да говори за миналото си. — Искаха да получа добро образование и дадоха всичките си спестявания, за да ме отведат в Европа, щом навърших тринадесет години. — Той се подсмихна при спомена за ужаса, изписан по лицата на набожните му родители, когато отказа да поеме бащиния бизнес — един универсален магазин в Охайо. — Веднага щом се озовах на кораба, разбрах, че един ден ще стана моряк. И когато навърших осемнадесет, се върнах при морето.

Доминик бавно се обърна и избърса потеклата сълза по бузата си. Очите му блестяха и издаваха огромната му страст към морето. Тя си спомни за реакцията му, когато го бе попитала защо вече не плава по океаните. Погледът й падна върху белега, прорязал лицето му. Тя си помисли, че битката и причината, поради която се намираше в тази дива страна, бяха свързани по някакъв начин, но още преди да отвори уста, за да го попита, Коул внезапно смени темата:

— Хайде да хапнем набързо и да тръгваме! — изломоти той. После забеляза, че тя гледаше белега му, но още не бе готов да говори за Сузана. По дяволите! Та той изобщо не желаеше да говори за Сузана! Дълбоките следи, които тази жена бе оставила в съзнанието му, се бяха оказали много по-устойчиви от грозния външен белег и не можеха да бъдат заличени толкова бързо.

Утрото не премина според предвижданията на Доминик. Те мълчаливо изядоха закуската, оправиха багажа си и напуснаха бараката. Доминик се обърна, за да види за последен път недодяланата постройка, и очите й се напълниха със сълзи. Бе сигурна, че едва ли някога щеше да преживее една толкова прекрасна и необикновена нощ като предишната. Помъчи се да запечата картината на грубите дървени стени, сгушени под клоните на високите арктически смърчове. Хармонията между бараката и заобикалящата я природа бе необикновена. Вътрешно бе убедена, че няма да забрави и най-малката подробност от това вълшебно място и пламенната нощ на диви страсти, споделени между нея и Коул.