Вероника Блейк - Доминик

— Ела тук, момиче — каза Коул, а в гласа му прозвуча строгост, която хората от екипажа му добре познаваха. — Няма да споря с теб. Сега ще те намажа, а после ще хапнеш малко! — Тя учудено вдигна глава, заинтригувана от променения му глас. В очите й проблесна гневна искрица, която бе повече за предпочитане в сравнение с отчаяния й вид преди малко.

— Какво казахте, monsieur? — отвърна Доминик. Тя беше твърде уморена и емоционално изтощена, за да му позволи да й говори като на малко дете. Гневът й се засили. Вирна глава, сложи ръце на кръста и предизвикателно впери очи в него.

Коул се усмихна широко.

— Признавам, че си те бива. Да знаеш как ме притесни преди малко. — Той пристъпи към нея, но далечният вой на един самотен вълк смрази кръвта му и той се закова на място.

Доминик обви раменете си с ръце и потрепери.

— Какъв отчаян звук.

Коул се насили да забрави за вълка и се приближи към Доминик.

— Хайде да вечеряме. Можеш да избираш между консерва с боб и бисквити. — После спря достатъчно близко, за да може да се наведе и да я целуне.

Доминик вдигна глава, водена от намерението да продължи започнатия разговор. Но когато видя зачервените, възпалени следи от ухапванията по лицето му, тя се отказа от намеренията си. Инстинктивно вдигна ръка и опипа лицето си. Очите й се разшириха и тя изохка. Едва сега усети колко много я бяха изпохапали. Лицето й пламна, прободено от хиляди невидими иглички.

— Mon Dieu! — дрезгаво промълви тя и започна яростно да се чеше.

— Вълшебният мехлем на Лутър ще те облекчи — каза Коул. — Не ги разчесвай, защото ще ти останат белези. — Той забеляза, че очите й бегло се спряха върху стария му белег. Тя отвърна глава и безропотно му позволи да свали ръцете й долу. Коул усети, че страните му пламнаха. Никога не бе обръщал внимание на белега си, но сега се запита дали в очите на Доминик не изглеждаше прекалено грозен и отблъскващ. После си каза, че това няма значение, защото когато стигнат в Даусън Сити, тя повече нямаше да го погледне. Тази мисъл само засили болката от белега и мъката, разкъсваща сърцето му.

— Нека аз първо да те намажа — предложи Доминик. Тя бе видяла острата болка, преминала по лицето му, на фона на която, собствените й притеснения изглеждаха незначителни.

Коул усети как по тялото му премина гореща вълна. Той се запита защо вече бе станал неспособен да сдържа или да скрива вълнението си. После се дръпна, пусна ръката й и се обърна.

— Ще взема мехлема — дрезгаво каза той и отиде да го извади заедно с храната за вечеря. Като тръгваха, той взе храна за три дни, защото смяташе, че за това време щяха да се доберат до форта. Вече преваляше вторият от тях, и сега, в откритата планина и далеч от реката, Коул не знаеше дали нямаше да изчерпат провизиите си, преди да стигнат до целта. Без пътеводната нишка на реката Коул се съмняваше дали изобщо някога щяха да намерят форта. В клоните на дърветата повя хладен планински вятър, но не успя да потуши пораженческото настроение, обхванало душата му.

— Дай ми това — каза Доминик и взе мехлема от ръцете му. Тя видя, че след като бе оставил обратно торбата на земята, той се разтресе от студ, а на лицето му се появи някакво отнесено изражение. Коул премига няколко пъти, чувайки гласа й, а после я погледна.

— Седни тук — нареди му тя, посочвайки към завивките до дървото. Стори й се, че по лицето му пробяга искрица смущение.

— Хайде да се намажем едновременно — предложи той и се помъчи да отхвърли притесненията си относно местоположението им. Утре отново можеше да започне да се притеснява.

Те седнаха с кръстосани крака един срещу друг и лекичко размазаха мехлема по лицата си. Нощта ги бе обгърнала с тъмното си було, така че Доминик не можеше повече да вижда сивите му очи. Тя обаче усещаше нежния му допир, който успокояваше раните от ухапванията. Побърза да му отвърне със същото. Долната част на лицето му бе покрито от гъсто наболата брада. Доминик пипаше внимателно с връхчетата на пръстите си, като се стараеше острите косъмчета да не ожулят възпалените й длани.

— Готова ли си да хапнеш нещо? — попита Коул, когато двамата приключиха със санитарните грижи. Той я чу да въздъхва и се учуди, когато тя се притисна до него, прегръщайки го през кръста. Той я взе в прегръдките си. После се облегна на дървото и изпъна крака, за да я прихване по-удобно.

— Искам да поговорим — каза Доминик. Тя чуваше как бие сърцето му. Равномерният му ритъм я успокояваше и тя усети, че клепачите й натежаха.