Вероника Блейк - Доминик

Коул продължаваше да стои неподвижно. Очите му трескаво се взираха в дърветата, но по всичко личеше, че мечката бе изчезнала така бързо, както се бе появила. Коул бе успял да запомни вида й, и само като си го припомни, по тялото му полазиха тръпки. Този звяр бе необикновен екземпляр. Козината му бе тъмнокафява, но от годините крайчетата на руното се бяха посребрили. Той се движеше на четири крака, но Коул бе сигурен, че ако се изправеше на задни лапи, височината му щеше да достигне девет стъпки, че и повече. Между двете му плешки имаше голяма гърбица, а когато за секунда очите му се бяха обърнали към мястото, където се криеше Коул, в тях демонично припламнаха червени огньове.

Коул долови тежките стъпки от лапите на мечката, които постепенно заглъхваха в гъстата гора. Постепенно наоколо се възцари предишната тишина, смущавана само от някое самотно чуруликане или изшумоляване на подскачаща катеричка. Уплахата от срещата с мечката още не бе преминала. Той бе убеден, че само по някакво чудо бе избегнал схватката с нея. Дали беше същата, която предната нощ бе обикаляла около бараката? А ако беше същата, дали не ги следеше? Коул си пое дълбоко дъх и бързо се отдалечи от скривалището си. Докато вървеше към бивака, той припряно продължаваше да поглежда назад. Всяка среща с мечка криеше опасност, но огромните размери на тази щяха да направят схватката извънредно трудна.

Той се зачуди дали да каже на Доминик за среднощната среща. Но тъй като бе премълчал за следите, реши, че ще бъде по-разумно да й спести излишните тревоги. Затича се към мястото, където тя спеше, и я откри в същата беззащитна поза, в която я бе оставил. Стъпките му я разбудиха, тя се протегна и се помъчи да отвори очи. Начинът, по който дългите й черни мигли затрепкаха на фона на нежните й скули, накара Коул да ги сравни с криле на пеперуда.

— Добро утро! — каза той и се постара гласът му да прозвучи непринудено. Облегна пушката на дървото и пристъпи към нея. Сърцето му се бе поуспокоило, но още не бе възвърнало нормалния си ритъм. Пред очите му все още стоеше страховитият образ на мечката. Доминик най-накрая отвори очи. Преливащите нюанси на синьото в тях винаги го очароваха. Тя примига няколко пъти, после го погледна и доволно се усмихна. Сърцето на Коул отново заби учестено. Споменът за мечката изчезна окончателно. Той видя, че видът й бе значително по-добър от преди. В гърдите му едновременно с възобновените чувства нахлу и вълна на облекчение. Доминик мързеливо се протегна. Бе спала навлечена с всичките си дрехи, защото нощите бяха студени, но дори и под дебелия кат дрехи въображението на Коул рисуваше извивките на чувственото й тяло. Той задиша по-учестено и се зачуди дали тя би пожелала да я люби отново.

— Добро утро, monsieur! — пленително изчурулика тя.

Коул усети как краката му се подкосиха. Колко харесваше това… monsieur. Той я наблюдаваше как седна и инстинктивно вдигна ръка, за да приглади объркания водопад на косите си. После, след като се убеди, че усилията й бяха безполезни, тя лекичко навлажни с крайчето на езика изпръхналите си устни. Коул разбра, че повече не можеше да се сдържа. Следващите й думи обаче го обляха като със студен душ.

— Гладна съм като вълк. Знаеш ли, че снощи не успяхме да вечеряме?

— По дяволите! — промърмори той. После видя, че доволното изражение на Доминик се смени с притеснение и добави: — Не, не ми обръщай внимание — и отчаяно махна с ръка. — Работата е там, че яденето бе последното нещо, за което си мислех в момента. — Въпреки многозначителната усмивка вълшебният миг бе изчезнал. Той знаеше, че докато мечката се навърта наоколо, не можеше да си позволи да отклонява вниманието си, каквито и изкушения да му предлагаше Доминик.

Напрегнатият поглед на момичето се разведри, когато смисълът на думите му достигна до все още спящото й съзнание. Веждите й се приповдигнаха, а страните й поруменяха. По тялото й премина така добре познатата тръпка. Тя вдигна глава, за да го погледне в очите. Той обаче гледаше встрани към гората, сякаш всеки момент очакваше оттам да излезе нещо. Приповдигнатото настроение на Доминик се стопи. Тя също погледна натам, но пред очите й се разкри единствено безбрежната шир на смърчовите гори.

— Коул? Има ли нещо там?

Въпросът й го изтръгна от унеса. Той се обърна и я погледна.

— Преди малко имаше един вълк. Вече го няма, но ще трябва да хапнем набързо и да потегляме, преди да е станало много късно. — После отново погледна през рамо и се захвана да развързва торбата си.