Вероника Блейк - Доминик

— Останала ни е храна само за още един ден. — Той забеляза, че тя погледна към пушката. — Вярно, има достатъчно дивеч, но миризмата на кръв може да привлече вълците и мечките. — После вдигна рамене и се постара да изглежда по-безгрижен. — За разлика от реката, която познавам като ръката си, тук всичко наоколо ми изглежда еднакво.

Доминик смръщи чело и се насили да се усмихне:

— Значи нямаме избор, така ли?

Коул поклати глава.

— Доста мислих по въпроса. През нощта комарите не са чак толкова настървени като през деня. Днес следобед ще преполовим пътя до долу. После ще спрем и ще изчакаме да захладнее. Тогава ще тръгнем към реката.

— Но… ще е тъмно! — Доминик неволно потръпна. Дори и посред бял ден наоколо бе достатъчно страшно.

Мисълта, че трябваше да върви сред непрогледната тъмнина, я ужаси почти толкова, колкото и внезапното нападение на настървените комари.

— Няма да е чак толкова опасно — каза Коул и се помъчи да я успокои. — Ще си направим факла, а огънят ще държи животните настрани. — Той искрено желаеше да вярва на думите си. Мисълта, че нямаше да може вижда как мечката се промъква иззад дърветата, не можеше лесно да бъде преглътната. И все пак му оставаше едно успокоение. Според него гризлито бе достатъчно разумно, за да не се подлага на атаките на комарите, и сигурно нямаше да върви по петите им през цялото време.

Доминик остави чинията на земята. Бе хапнала само малко боб, но не можеше да преглътне повече.

— Като стигнем до реката, поне ще можем да се измием — каза тя, — а от там ще стигнем бързо до форта. — Коул въпросително я изгледа. Засега той беше единствената й опора и каквито и мисли да му минаваха относно бъдещите й намерения, той реше да ги потисне.

После се опита да се успокои. Вдигна ръка и потърка брадясалото си лице. Банята и бръсненето щяха да му се отразят добре, но в момента неистово му се прииска да има пред себе си и една бутилка уиски.

— Ако хубавото време се задържи, Лутър и останалите от кораба ще могат да ни настигнат във форта.

— Но как? — Доминик се опита да си представи как Силвър Бел и Лулу пъшкат по трудния път. Тя просто не можеше да си представи как щяха да се доберат до форта преди тях.

— По реката може да мине някой параход и да ги вземе на борда. Но може и да не мине. — Той направи ядосана гримаса. — По тези места не можеш да разчиташ нищо.

За пореден път Доминик изпита желание да го попита защо стоеше в Юкон, след като това му тежеше. Тя отвори уста, но той я изпревари:

— Трябва да хапнеш нещо, за да имаш сили. Чака ни още много път — угрижено каза той и хвърли поглед към почти недокосната чиния.

Доминик вяло погледна към храната. Знаеше, че той бе прав. Не можеха да си позволят да разхищават малкото храна, която им бе останала. Погледна към неговата чиния. Очите й се вдигнаха по-нагоре и се сблъскаха с непоколебимото му изражение. В дълбоките му сиви очи видя собствения си объркан израз. Въпросите, които искаше да му зададе, се изпариха от главата й. Явната му тревога я накара да усети колко дълбоко бе страданието му. Доминик не можеше да разбере дали то бе породено, от настоящото им положение, или причините се кореняха някъде дълбоко в миналото, заради което той се бе озовал на това омразно за него място. Знаеше обаче, че за момента най-важното бе да се измъкнат оттук. Залогът бе много по-голям от техните два живота. Изведнъж Доминик се почувства виновна. Тя толкова се бе отдала единствено на собственото си нещастие, че бе забравила основната цел на пътуването им: да потърсят помощ за пътниците и екипажа на затъналия кораб.

Коул взе чинията си, когато забеляза, че Доминик се опитваше да яде. Той я гледаше как едва преглъщаше студения боб и сърцето му се сви. Никога нямаше да си прости, ако й се случеше нещо лошо, и то само заради неговите егоистични, похотливи желания. Мисълта за това, което я очакваше в Даусън Сити, отново нахлу в главата му. Само като си представи дивия и окаян вид на миньорското селище, той бе обзет от твърдото желание да я защитава. После се запита дали предполагаемият й съпруг ще може да я предпази от пияниците, престъпниците и останалите изпитания, които предлагаше град като Даусън Сити. Дали не бе привлечена от златото? Коул не можеше да разбере. Какво се е надявала да открие, тръгвайки на това безумно пътешествие?

Той отново я погледна с ъгълчето на окото. Тя прилежно поглъщаше студената си вечеря. Коул се опита да си представи какъв живот би водила в Даусън Сити. Ако станеше съпруга на миньор, само за една година от пълното й с живот тяло щеше да остане само съсухрен скелет. Той си припомни как изглеждаха жените на златотърсачите от селищата по Юкон. Потъмнелите им, изпити лица излъчваха безмерна тъга, вероятно заради тежкия живот, който бяха принудени да водят. Юкон не можеше да предложи нито едно от удобствата, от които се нуждаеше една жена. Стоките, които пристигаха по тези отдалечени места, завладени от златната треска, служеха за задоволяване само на най-насъщните потребности. Мисълта, че Доминик щеше да живее в някоя от онези схлупени бараки, издигнати около улицата на Даусън Сити, го накара да потръпне от отвращение.