Вероника Блейк - Доминик

Внезапната промяна в настроението му озадачи Доминик. Тя изобщо не искаше да си има работа с дивите животни, но мисълта, че можеха да срещнат и вълци, бе също така ужасяваща, както и срещата с мечки. Реши да не тревожи излишно Коул, но все пак си обеща да поговори с него за другите си грижи, преди да пристигнат във Форт Юкон.

Закусиха с бисквити и Коул събра багажа без много излишни приказки. Страхът от мечката бе понамалял и той започна да се тревожи за местоположението им. Отклонението, което бяха принудени да направят предния ден, ги бе отдалечило твърде много от пътя, извеждащ до форта.

Когато спряха за обяд, Коул вече бе сигурен, че напълно са се изгубили. Тъй като нямаше слънце, което да използва като ориентир, той не знаеше в коя посока да тръгнат. Всички дървета и скали му се виждаха еднакви. Освен това, понеже непрекъснато се оглеждаше и за мечката, Коул още повече се обърка. Високите дървета наоколо му подсказваха, че се бяха изкачили високо в планината. Коул напразно се опитваше да съзре в далечината очертанията на долината, за да се запътят към нея. По всичко личеше, че трябваше да тръгнат надолу, защото нямаше как да разбере дали се движат в правилна посока. Знаеше, че трябваше да каже това на Доминик, въпреки че мъжката му гордост щеше да бъде уязвена.

— Колко път има още до Форт Юкон? — попита тя, докато дъвчеха сухата пастърма, примесена с консервиран боб и бисквити. Вчера, когато напускаха бараката, тя искаше никога да не стигат до форта. Днес обаче силно й липсваха малките удобства на цивилизования живот.

Въпросът й принуди Коул да сподели с нея обхваналите го опасения. Ако се бяха придържали към реката, щяха да са им необходими три дни, за да стигнат до форта. В момента течеше третият ден и Коул имаше чувството, че се намираха толкова далеч от поста, колкото и в началото на пътя им. Той остави чинията си на земята и се огледа с надеждата да забележи нещо познато: тънката нишка на реката, или дори форта. Наоколо се ширеха само гори.

Докато чакаше Коул да отговори, Доминик свали шапката си и пъхна пръсти в сплъстената си коса. Тъй като нямаше къде да се измият от миризливата противокомарна мас, тя се чувстваше ужасно мръсна, лепкава и отблъскваща.

— Mon Dieu! Какво ли не бих дала за една вана. — После погледна Коул и се изчерви.

Бе станало обичайна практика очите им да се потапят едни в други. Невинната забележка на Доминик относно ваната откъсна за миг Коул от безпокойните му мисли и насочи въображението му към игривите ласки в някоя голяма дълбока вана или в пенестите вълни на някое тропическо море. После действителността отново го погълна и короните на дърветата се сведоха над главата му. Той се закле, че ако се измъкнеше жив от Юкон, никога нямаше да се върне по тези места.

Сърцето на Доминик се сви при внезапната промяна в израза на Коул. В разстояние на един миг сивите му очи смениха пламенния си блясък със стоманена студенина. Тя не можеше да си обясни какво в думите й бе довело до тази промяна.

— По всичко личи, че се движим в погрешна посока — каза той. Отчаяно искаше да се намира далеч оттук, но съзнаваше, че силното му желание не можеше да го пренесе обратно към простора на океана и златистите плажове, които толкова му липсваха. После само за миг той си представи как плаваше заедно с Доминик към някой кървавочервен залез в Средиземно море или из Южните морета.

— Загубихме ли се? — уплашено промълви Доминик. — Какво смяташ да правим?

По гласа и изражението й Коул разбра, че тя изцяло се уповаваше на него. Той само се надяваше да бъде достоен за доверието й.

— Не искам да те лъжа. — Той погледна нагоре. Покрай назъбените върхове на дърветата проблясваха късчета синьо небе. Очите му отново се спряха върху разтревоженото й лице. — Наистина не мога да определя къде се намираме и мисля, че единственото ни надежда е да се спуснем надолу, докато не стигнем до реката. — Видя, че напрежението й спадна, и в очите й проблесна весела искрица.

— Е, това е лесно. — Тя се засмя. — Да слизаш надолу е хиляди пъти по-лесно, отколкото да се качваш.

Той поклати глава и усмивката й изчезна.

— Забрави ли за комарите?

Тя разбра, че бе забравила, и се ужаси. Двамата бяха изразходили по-голямата част от маста, а в това топло време тресавищата щяха да гъмжат от комари.

— Имаме ли някакъв избор? — Кожата на Доминик изтръпна при мисълта, че тези ужасни насекоми щяха да кръжат отново около лицето й.

Коул обхвана с поглед безкрайните гори.