Вероника Блейк - Доминик

— Аз ли трябва да свърша цялата работа? — Пристъпи към него и се захвана с копчетата на ризата му.

Коул не продума, докато тя сръчно разкопчаваше ризата му. Това ли бе същата онази жена, която няколко дни преди това плачеше, докато й отнемаха девствеността, запита се той. Коул продължаваше да стои неподвижно и Доминик свали ризата му. Студеният нощен въздух прониза голите му гърди и по тялото му премина неволна тръпка. Той продължаваше да смята, че Доминик беше луда да се къпе по това време.

— Ще хванем някоя пневмония — угрижено каза той. Тя само весело се засмя. Щастието й му доставяше огромно удоволствие и не след дълго той забрави за тревогите си. Позволи й да разкопчае колана му и да му свали панталоните. После се наведе, изу ботушите си и ги остави до панталоните. Тялото му настръхна като кокоша кожа. Изпита неистовото желание да затрака със зъби, но не можеше да си позволи да падне по-долу от нея. По всичко личеше, че студът изобщо не я притесняваше.

Застанала на брега на потока, Доминик нетърпеливо го чакаше. Когато той застана до нея, тя протегна крак и потопи пръсти във водата. От студения допир дъхът й секна.

— Нали ти казах — натърти Коул. Тялото му видимо потръпна при мисълта, че трябваше да нагази в ледения поток. Доминик се наведе, гребна малко вода с шепа и я плисна върху гърдите му. Неочакваната й постъпка и шокът от допира с ледените капки го направи за миг неспособен да говори. Веднага след това разумът му се възвърна. Той ядовито изръмжа и се спусна към Доминик. Безочливият й смях премина в жаловит писък, когато Коул я сграбчи през кръста. После я придърпа към себе си и престорено изсъска:

— Добре, madame, сега е ваш ред.

— Mademoiselle — поправи го тя. — Не мога да бъда madame, докато не се омъ… — опита се да каже тя, но не можа да продължи, защото прегръдката на Коул ставаше все по-здрава.

Той продължаваше да я държи все така силно. В главата му отново нахлуха предишните мъчителни мисли.

— Може би е време да поговорим за…

До слуха му непогрешимо достигна изръмжаването на мечка. Той се обърна към посоката, откъдето идваше тежкият грохот. За части от секундата си помисли за пушката. После се сети, че бе останала при другия багаж в заслона. Коул мислено се наруга за непредпазливостта си.

— Това гризлито ли е? — ужасено попита Доминик. Тя трескаво се вкопчи в Коул. Той побърза да я помоли да запази тишина. Кръвта й застина във вените. По тялото й премина студена тръпка, когато Коул я пусна. Тя започна да го вика по име и да го моли да не я изоставя. Разумът й я подтикваше да се постарае да замълчи, когато видя, че той измъкна ножа от калъфа. След това се обърна към нея и в почти непрогледната тъмнина видя очите й, които горяха с безумен пламък.

— Облечи се! — просъска той, започна да навлича дрехите си и без да губи време, закопча панталоните си и нахлузи ботушите. Изострените му сетива регистрираха всеки звук, който достигаше до тях. Появата на мечката бе толкова неочаквана, че той още не можеше да определи посоката, откъдето идваше. До ушите му достигаше концертът на щурците и нежното шумолене на вятъра в шубраците, но нищо по-необичайно не нарушаваше нощните звуци.

Доминик навлече дрехите си и застана до Коул. Студеният въздух, примесен с вледеняващ ужас, я караше да трепери така, сякаш всеки момент тялото й щеше да се пръсне на хиляди ледени парченца. Едва се сдържаше да не затрака със зъби. Доминик не смееше дори да си поеме дъх, да не би случайно да вдигне шум и да привлече вниманието на мечката.

Изминаха няколко минути и тъй като Коул не успя да разбере откъде точно идваше шумът, реши да отидат до убежището. Единствената му цел бе да се добере до пушката. Той хвана ръката на Доминик. Тя подскочи от уплаха и леко извика, но не оказа никаква съпротива, когато той я задърпа обратно нагоре. Коул стъпваше внимателно и често спираше, за да проучи обстановката. Въпреки че багажът им бе едва на стотина ярда по-нататък, той имаше чувството, че дотам имаше цяла миля. Гневът от собствената му непредпазливост го зареждаше със смелост. Зарече се никога да не допуска подобна грешка и да се оставя да го заварят неподготвен. И поне за милионен път се закле, че никога повече кракът му нямаше да стъпи в тези прокълнати места.

Доминик въздъхна, когато най-сетне стигнаха до заслона и Коул взе пушката. Той я подкани да се пъхне под одеялото. Тя се поколеба, преди да се подчини. Последното, което искаше, бе да остане сама, а Коул да тръгне да търси мечката. Тя отрицателно поклати глава. На бледата светлина на луната, показала се иззад хребета, Доминик видя напрегнатото лице на Коул и в следващия миг си помисли, че той ще настоява тя да се подчини. Той обаче само леко кимна и протегна ръка. Тя видя, че й подаваше ножа, и без да се колебае, го хвана за кокалената дръжка. Той го пусна и тя се опита да го хване по-здраво, усетила влажния допир на костта до дланта си. После се запита дали дръжката бе овлажнена от нейната пот или от тази на Коул.