Вероника Блейк - Доминик

Докато я държеше в здравата си прегръдка, Коул си обеща едно нещо: винаги и с всички възможни средства щеше да защитава тази жена. Дори и един ден да е принуден да я напусне.

— Така по-добре ли е? — попита загрижено Скоул.

Доминик кимна. Тя издърпа ръката си и я притисна до тялото. Беше доволна, че лунната светлина не е достатъчно силна и червенината, обагрила бузите й, оставаше скрита.

— Ако не се погрижиш за раните от въжето, можеш да си докараш някоя инфекция — предупреди я Коул, нави обратно марлята и я прибра в торбата.

Доминик само повдигна рамене. Когато по време на срещата с гризлито тя бе стискала здраво дръжката на ножа, прясно зарасналите й рани се бяха отворили отново. Обилната кръв я принуди да каже за това на Коул. Начинът, по който той се засуети да я лекува, я накара да се почувства особено.

— Не искаш ли да си починеш малко?

— Нищо ми няма — отвърна тя и за доказателство скочи на крака. После нетърпеливо погледна към Коул, който също взе да се надига. — Хайде да побързаме! — каза тя, подражавайки на любимата му фраза.

Устните на Коул се разтеглиха в усмивка. Той й направи знак да го следва. Бяха изгубили немалко ценно време. Той спря, защото я видя да се заковава на място.

Това е посоката, в която тръгна мечката — каза тя с глас, който бе в пълно противоречие с храбрата й физиономия от преди малко.

И ние трябва да тръгнем натам, ако искаме да се върнем при реката.

Доминик пристъпи неуверено и се озова до него.

— Предполагам, че докато наоколо е нощ, няма от какво да се страхуваме.

Коул не побърза да отговори. Ако гризлито надушеше миризмата им, мракът нямаше да има никакво значение. Той се изкушаваше да сподели, че старата мечка вървеше по петите им от няколко дни, но после се отказа. Искрено се надяваше повече да не я срещат и на сутринта да са стигнали реката. Тогава щеше да реши какво да предприемат по-нататък. Но сега имаше достатъчно други грижи.

Сиянието на пълната луна им помагаше доста, но неравният терен създаваше допълнителни трудности. Тук-там стърчаха каменни отломъци, а краката им се оплитаха в падналите клони, ниските храсталаци и гъстата трева, които покриваха земята. Двамата напредваха със скоростта на костенурка. Коул омота с парцал горния край на един боров клон и го запали, за да се получи факла. Пламъкът обаче прегоря твърде бързо и не след дълго той се видя принуден да се откаже от намерението си.

— Може да използваш някоя от дрехите ми за нова факла — предложи Доминик. Коул сърдито я погледна и тя възмутено възкликна: — Имам предвид неща, от които нямам такава нужда, като тези влудяващи кожата наполеонки. — И за да му докаже правотата си, тя трескаво започна да се чеше.

— Утре ще искаш всичките тези дрехи да са на гърба ти — отвърна той. Ужасеният израз, който се появи на лицето й, показа, че Доминик не бе забравила острите жила на арктическите комари.

— Ще ходим по-бавно, без да си даваме много труд — каза Коул. Той я хвана за ръката и я поведе по неравния терен. При всеки по-особен звук и дори при слабото изшумоляване на вятъра в короните на дърветата, те спираха и се ослушваха. Воят на вълците вече не им изглеждаше така ужасен след срещата с огромната мечка, която дебнеше наоколо.

Доминик така и не можа да изтрие образа на страшния звяр от съзнанието си. Докато превързваше ръката й, Коул й бе казал, че това гризли беше по-голямо от обичайните екземпляри. Това откритие обаче ни най-малко не намали страха й. Тя хвана здраво ръката на Коул и се зарече да не го изпуска повече от очи.

През тази нощ Коул и Доминик не успяха да изминат предварително определения път. Те се намираха на върха на един хребет, в долния край на хълмовете, когато на изток хоризонтът започна леко да просветлява. Над долината се стелеше тънка мъгла. От височината Коул можа да съзре малки късчета земя, прозиращи под рехавия воал. Небето над тях все още бе осветено от огромната кръгла луна, заобиколена с безброй блещукащи звезди.

— Там долу в долината се намира нашата река — каза Коул. — Докато се доберем до нея, ще стане обед. — Той погледна към небето. Новият ден обещаваше да бъде горещ. Извърна поглед към Доминик и видя, че тя напрегнато го гледаше. Коул не можа да надникне в мислите й, но по лицето й ясно личеше голямото изтощение от трудния преход и непрестанното озъртане за мечката. Под очите й се виждаха тъмночервени кръгове, които прозираха дори и под дебелия слой прах и мръсотия.