Вероника Блейк - Доминик

Решението на Коул да напуснат долината последва мигновено. Той сграбчи Доминик за ръката и я повлече далеч от реката. Въпреки че преплиташе крака и често се препъваше, тя бързо се окопити и застана до него. Тръгнаха с бърза крачка, като се отказаха да тичат. Горещината и тежките дрехи ги бяха омаломощили. Двамата напредваха, като избягваха да говорят. Насекомите ги последваха, кръжейки около главите им, и напираха да влязат в устата им всеки път, когато се мъчеха да си поемат дъх. Въпреки маста и креолина, ПО дрехите им полепнаха цели рояци от досадните насекоми. От време на време тънките им жестоки жила пробиваха дебелите пластове на дрехите и се впиваха в кожата, за да се насмучат с кръв.

След известно време Доминик престана да обръща внимание на болезнените убождания. Тя се опитваше да не мисли, че вече бе полудяла.

Когато навлязоха в боровите гори в подножието на планината, Коул преустанови за малко трескавото бягство и отново извади кутията с мас. Двамата мълчаливо се намазаха отново с оскъдната защита. За известно време комарите ги оставиха на мира. Но щом Коул започна да влачи Доминик навътре в гъстата гора, те отново зажужаха около главите им. Коул вървеше напосоки, но пътят му упорито водеше все по-нагоре към гъстите борови гори. Единствената му цел бе да се спасят от тези кръвопийци. Беше чувал, че по високите части, където духаха силни ветрове, комарите бяха рядкост, и искрено се надяваше това да се окаже вярно.

Доминик имаше чувството, ще всеки момент ще падне. Но ако се опитаха да спрат дори само за миг, комарите щяха да ги довършат. Надеждата, че може би щяха да се изплъзнат, бе единственото, което я крепеше. Най-накрая, след известно време, което й се стори цяла вечност, слънцето започна да залязва, въздухът застудя и като по чудо комарите преустановиха набезите си.

— Тук ще прекараме нощта — обяви Коул, когато насекомите изчезнаха. Той нервно се огледа наоколо. Около тях се издигаха високите стволове на арктическите борове. Те бяха единственият растителен вид по тези места и се отличаваха с тънки стебла и хилава корона. Но Коул не се интересуваше от това дали имаха клони или не, той просто се радваше, че най-сетне бяха оставени на спокойствие. — Никога няма да разбера как е възможно някой да иска да живее по тези проклети места — промърмори той, докато сваляше шапката си. По страните му се стекоха струйки пот, които той рязко обърса с ръкавицата си. После пусна торбата на земята и подпря пушката до нея. Ръката и рамото му бяха изтръпнали от тежестта й, но той знаеше, че се нуждаеха от всичко в нея.

Доминик спря до него и също свали шапката. Прохладният нежен ветрец погали запотеното й лице. Имаше чувството, че се бяха добрали до райските врати. Дрехите й лепнеха. Грубата тъкан на ризата и вълнените панталони бе прежулила кожата й. Мислено подкрепи Коул в мнението му относно това място, но бе твърде уморена, за да го каже на глас.

— Добре ли си? — попита Коул и за миг загърби грижите си, за да й помогне да свали тежкото палто. Лицето й бе зачервено и подпухнало от ухапванията на комарите. Той си помисли, че преди да легнат да спят, трябваше отново да се намажат с мехлема.

Доминик едва намери сили да кимне. Знаеше, че бе жива, защото смъртта едва ли можеше да бъде толкова окаяна. Тя си представи вана, пълна с благоуханна вода, чисти дрехи и пухено легло. После тихо простена. Ръцете на Коул я подхванаха отзад. Тя се опря до силното му тяло, виждайки в него единствената си опора. Подпряната му на главата й брадичка тежеше като олово. Тя имаше чувството, че я прониза силна болка, която премина като острие на нож през тялото й и подкоси краката й.

— Най-добре е да си починем — тихо каза Коул. Той видя, че тя съвсем бе отпаднала. Притесни се да не се разболее, защото тук, насред голямото нищо, той едва ли можеше да я спаси. После с нежелание я пусна и потърси торбата си, откъдето измъкна завивките им и ги постла под близкото дърво.

Докато Коул приготвяше постелята, Доминик така и не помръдна. Гледаше към него с невиждащ поглед. Лицето й бе пребледняло и тя изглеждаше като изпаднала в транс.

— Какво ще кажеш да похапнем? — попита той. Тя отрицателно поклати глава. Коул сериозно се разтревожи. — Трябва да хапнеш нещо, за да възстановиш силите си. — Тя отново поклати глава.

— Прекалено съм уморена, за да ям — отвърна Доминик. Гласът й издаде изтощението, обхванало тялото й. Замаяното й съзнание се раздираше от рационални и ирационални съждения. Силно желаеше да каже на Коул колко го обича. С всяка изминала минута, прекарана заедно с него, чувствата й ставаха все по-силни. За краткото време, през което бяха заедно, те бяха познали висините на страстта и дълбините на трагедията. Преживяното я бе заредило с чувства, които нямаше да я напуснат, докато беше жива. Искаше да разбере какво чувства Коул и дали двамата щяха да останат заедно, след като това изпитание приключеше. Единствено искрицата здрав разум, останала в съзнанието й, я възпираше да не залива точно сега Коул с подобни въпроси.