Вероника Блейк - Доминик

— Доминик? — извика я Коул и я откъсна от унеса. — Да не си забравила нещо вътре? — Той още не й бе казал за мечите следи, защото сметна, че е излишно да я тревожи допълнително. Колкото по-бързо се отдалечаха от това място, толкова по-сигурен щеше да бъде. Освен това се надяваше много скоро да излязат от територията на гризлито.

Доминик потисна сълзите и поклати глава:

— Не, нищо не съм забравила. — Тя се помъчи да се усмихне и откъсна очи от бараката. После се завтече към Коул, който вдигна глава, за да разгледа небето.

По него се рееха няколко малки облачета, но влажният студен въздух продължаваше да ги обгръща в ледената си пелена. По земята само тук-там имаше малки локви, така че можеха да се придвижват по-лесно. Когато наближи пладне, слънцето напече по-силно. Коул добре познаваше лятото в Юкон. Тогава се редуваха проливни дъждове и периоди на тежка горещина, през която се вдигаха огромни облаци от комари кръвопийци, нападащи всичко живо, което мърдаше или дишаше. Когато денят започна да преваля, последните му опасения се потвърдиха.

— Какво е това? — попита Доминик, докато изкачваха малък хребет, а погледът й падна върху една тясна, лишена от дървета клисура.

Коул спря и присви очи.

— По дяволите! — процеди той. После остро си пое дъх и добави: — Това, момичето ми, е нещо много по-опасно и от най-голямото гризли по тези места.

Изпълнена с лоши предчувствия, Доминик погледна към черния облак, който висеше във въздуха над сечището.

— Но какво…

— Арктически комари — натърти Коул. Той потупа сака си. — Вътре имам едно предпазно мазило, което взех от кораба. Когато слънцето напече, тези малки демони винаги са готови за атака.

Доминик тихо извика, докато наблюдаваше как точно пред очите й облакът постепенно започна да се раздува. Тя избърса струйката пот от челото си и усети, че започва да се задушава от горещина, навлечена в дебелите си дрехи, които бяха започнали да лепнат по запотеното й тяло. Тя вдигна ръце и понечи да свали шапката си.

Не сваляй нищо от себе си — нареди Коул и започна да рови в торбата. — След малко ще имаш нужда от всичките парцали върху себе си и дори от още толкова.

— Ужасно е топло — изхленчи тя, но той я отряза:

— По-добре да ти е горещо, отколкото да усещаш жилото на тези негодници. — Сивите му очи излъчваха няма заплаха, когато Доминик понечи да протестира. Тя замълча. — Ето — каза Коул, когато откри това, което търсеше. В ръката си държеше желязна кутийка със свинска мас. — Разтрий мазилото по дрехите и по всички оголени части на тялото! — После погледна към клисурата и добави: — Побързай!

Усетила напрежение в гласа му, въпреки силната горещина Доминик бе обхваната от ледени тръпки. С треперещи ръце тя свали капака на кутийката. В ноздрите й нахлу задушлива миризма. Тя се закашля и веднага затвори капака.

— Вътре има креолин — каза Коул и измъкна кутийката от ръката й. Той махна капака, сбърчи нос от острата миризма, но се насили да гребне с пълна шепа от сместа. После, без да губи време, размаза гъстата мазнина върху палтото на Доминик. Когато тя понечи да се отдръпне, той я настигна и добави: — Чувал съм разкази за животни, подивели от ухапванията на тези насекоми. — Тя се закова на място и го изгледа изпод периферията на шапката си. Като се убеди, че бе приковал вниманието й, той назидателно продължи: — Дори и гризлитата се страхуват от тях — и посочи с глава към огромния рояк.

Доминик проследи погледа му. Тя неволно извика. Жужащият тъмен облак се насочваше право към тях. Тя сграбчи кутията и започна трескаво да нанася задушливата смес по дрехите, лицето и ръцете си.

Коул се мажеше и премисляше възможностите им за изход от ситуацията. Никак не му се искаше да се отдалечава от реката. От собствен опит знаеше, че комарите се въдеха по ниските и предимно влажни части. Мислите му бяха прекъснати от внезапната атака на първите разярени насекоми. Те връхлетяха отгоре му като ударна вълна и въпреки че Коул беше подготвен, той отвори уста, за да си поеме дъх, зашеметен от силното течение. После бързо я затвори, но бе твърде късно. Вдишвайки, той бе погълнал немалко комари. Помъчи де са изплюе колкото можа, но страхът, че може да нагълта още, го принуди да погълне остатъка. После потисна желанието си да повърне и потърси Доминик.

Шокът от атаката на комарите я бе накарал да застине, забравила за всякакво движение. Когато чувството й за самосъхранение надделя, тя отчаяно започна да маха с ръце, опитвайки се да отблъсне задушаващия я облак. Също както Коул, и за голям свой ужас, тя откри, че виковете й вкараха гадините в устата й. Като се задъхваше и кашляше, тя се опитваше да изплюе насекомите и в същото време хаотично размахваше ръце.