Вероника Блейк - Доминик

„Няма ли да е по-разумно да тръгнеш с още двама мъже?“, или: „За какво ти е тази жена, ако пътят внезапно се окаже рискован?“ — това бяха най-често задаваните въпроси. Коул отговаряше на всички с ледено мълчание, което само подсилваше непоклатимото му решение. Един час по-късно той и Доминик напуснаха лагера. Тя бе облякла топли дрехи, които Коул се бе погрижил да осигури и които по нищо не се различаваха от неговите: смачкана шапка с широка периферия, палто, обточено с овча кожа, вълнени панталони, наполеонки, чорапи и високи ботуши, които й бяха малко големи, но при всички случаи много по-удобни от елегантните боти с високи токчета. Мъжките дрехи, с които бе навлечена, бяха огромни и въпреки че горещо желаеше да тръгне на път я въодушевяваше, тя никога не се бе чувствала по-непривлекателна. Но после Доминик си каза, че би навлякла и проста роба от зебло, само и само да може да остане с Коул.

— За колко време ще стигнем до форта? — попита тя, като полагаше усилия да крачи редом с капитана. При всяко по-високо повдигане на краката тя имаше чувството, че ботушите й ще се изуят.

Коул само повдигна широките си рамене. Погледна към Доминик и веднага намали крачка, когато видя усилието, с което момичето следваше ритъма му.

— Всичко зависи от времето и от това какво ще срещнем по пътя.

— Как… какво ще срещнем ли? — заекна тя и в главата й нахлуха образи на диви животни. Думите му затвърдиха опасенията й.

— Мечки, вълци и други подобни — Коул отново вдигна рамене и добави: — Това е една дива земя, момиче. Най-дивата, която можеш да си представиш. — В гласа му прозвуча нотка на преклонение.

— По-страшна ли е от реката?

Устните му се разтеглиха в едва забележима усмивка и той отново я погледна. За миг очите им се срещнаха.

— Реката е една извиваща се и отмъстителна змия. — Той въздъхна дълбоко и добави с копнеж: — Реката е лоша, но не е като да си в океана.

Доминик си спомни за презокеанските си пътувания, веднъж от Париж до Америка и след това от Сан Франциско до Сейнт Майкъл. Тъй като и двата пъти я бе мъчила морска болест, спомените й бяха по-скоро неприятни.

— Пътувал ли си някога през океана? — попита тя. Надменният му поглед я накара да си помисли, че бе казала нещо ужасно. Той спря и я изгледа:

— Прекосил съм толкова океани, колкото дори не можеш да си представиш — възмутено отвърна той. Презрително посочи с ръка калната Юкон. — Да не мислиш, че съм прекарал целия си живот на някой параход с веслено колело по тази прокълната река?

Ненадейната му реакция учуди Доминик и още повече разпали любопитството й:

— Но защо тогава си тук, щом като я мразиш толкова?

— Заради парите — рязко отвърна Коул. — Превозът на стока и пътници до новите селища е доста печеливш в днешно време. — Той отново ускори крачка.

За да го следва, Доминик трябваше почти да тича. На няколко пъти се препъна с огромните си ботуши. Когато отново се изравниха, тя го изгледа. Намръщената му физиономия не потуши желанието й да задоволи любопитството си.

— И само затова ли си тук?

Коул продължи упорито да гледа напред и се запита дали винаги тя говореше толкова много.

— Това е основната причина. Нима и ти не отиваш заради нея в Даусън Сити? — В мига, в който изрече последните думи, Коул мислено се прокле. Той още не знаеше какво точно очакваше от предстоящото им пътуване, но неистово желаеше да бъде с нея и затова безсмисленото й бърборене го отегчаваше.

— Причината да тръгна към Даусън Сини не са па… — Думите заседнаха на гърлото й, защото внезапно Коул вдигна ръка пред гърдите й, за да я спре. Тя възмутено извика, но веднага млъкна, когато чу загрижения му глас:

— Погледни… ей там! — каза той и посочи към един голям смърч.

Очите на Доминик обходиха посоченото място. Откакто бяха напуснали лагера, те стриктно се придържаха към течението на реката. Черните й серпантини ги отвеждаха дълбоко във вътрешността, все по-близо до боровите гори и заснежените планини. Доминик продължаваше да гледа към дървото, но не можеше да разбере защо издрасканата му кора бе заинтригувала Коул. Тя вдигна рамене и го погледна с намерението да продължи прекъснатото обяснение за причината, докарала я в Юкон. Но той така и не й даде възможност да говори.

— Виждаш ли тези следи? — Той се доближи до дървото. Стволът му бе неимоверно широк и имаше поне една стъпка в диаметър. Долните му клони бяха прекършени, а на около осем стъпки над земята висяха парчета охлузена кора. Коул заразглежда следите и тихо подсвирна.