Вероника Блейк - Доминик

Доминик реши да не го пита повече за Юкон, защото усети, че темата го дразнеше. Освен това и тя споделяше чувствата му, въпреки че за първи път стъпваше по тези земи. Тя се помъчи да потисне страха си и се опита да влезе в ритъм с крачката на Коул. Последното нещо, което искаше, бе да го накара да съжалява за това, че я бе взел със себе си.

— Нека да продължим, monsieur, искам да кажа, Коул. Не съм уморена — каза тя, когато спътникът й се спря за третата поред почивка през този следобед.

Устните му се разтеглиха в многозначителна усмивка, а лявата му вежда лекичко се повдигна нагоре при мисълта за това, което ги очакваше в бараката.

— Можеш да ми предлагаш каквото си искаш, но аз съм този, който ще решава кога да почиваме! — Работата беше там, че той не искаше да я преуморява твърде много преди падането на нощта. Коул се наведе и повдигна периферията на шапката й. Усмивката, която озари ясните й сини очи, накара сърцето му бясно да затупти. Намусената му физиономия се замени от явното нетърпение да усети близостта й. — Чака ни още много път — дрезгаво провлачи той.

Доминик поклати глава с разбиране, но колкото и да беше наивна, успя да забележи проблесналата искрица на желание в наситено сивите му очи. Унесена в мисли за предстоящата нощ, тя храбро вървеше редом с него. По тялото й преминаха нетърпеливи тръпки, които бяха последвани от сладостната болка на предстоящите ласки.

Късметът им работеше, защото през деня почти не валя, ако не смятаха редките капчици дъжд, на които не си струваше да обръщат внимание. Коул продължаваше да я води по невидимата пътека по течението на реката. От време на време, когато трябваше да заобиколят някоя скалиста канара или да прекосят някое по-дълбоко дере, тя изчезваше от погледа им. Коул обаче упорито се придържаше близо до водата, защото така вероятността да се изгубят в дивите гори бе почти минимална.

— Ето едно място, където можем да пренощуваме — каза Доминик, когато минаха покрай един скален навес, защитен от гъсти храсти от едната си страна, а от другата — от няколко високи бора. Денят постепенно си отиваше и надвисналият мрак удвои страховете й да не срещнат мечката. Малката пещера едва ли щеше да ги предпази, но поне нямаше да са на открито. Освен това, ако завалеше дъжд, щяха да бъдат на сухо.

Коул почти не обърна внимание на заслона.

— Знам едно по-добро място. — В гласа му прозвуча увереност, в която той вътрешно не беше убеден. Мислеше, че ще стигнат до бараката преди падането на нощта, но колкото повече напредваха, толкова повече започваше да се страхува, да не би да я бяха подминали при заобикалянето на някоя скала. Нощта наближаваше и Коул стана неспокоен. Ако не откриеха бараката, трябваше да потърсят нещо подходящо. Той искрено се надяваше да не съжалява, че не се съгласи с предложението на Доминик.

Доминик разбра, че Коул познаваше местността и се отпусна.

— Близко ли сме вече до някой лагер или къща? — попита тя. После вдигна глава и изпитателно погледна към Коул, но мракът й попречи да види лицето му.

— Тук наоколо няма живо човешко същество — отсече той. После спря, присви очи и се загледа в нещо точно пред тях. От устата му излезе въздишка на облекчение. — Но я виж какво ни чака ей там — тържествуващо обяви той.

Доминик проследи ръката му и се обърна към него:

— Барака ли е?

Той бързо закима и силно се надяваше да открие някакви удобства между грубо скованите й стени. Във въображението му нахлу образът на Доминик, излетната върху меко и топло легло.

— Хайде да съберем малко дърва и да се подслоним вътре — предложи той. Забързаните му крачки засилиха ентусиазма, прозвучал в гласа му. Той бързо се спусна напред и се наведе да събира падналите изпочупени клони на смърчовете, разпилени по земята.

Въодушевлението му обхвана и Доминик. Тя се засмя и се затича надолу. Докато събираше сухите клони, мислите й се изпълниха с похотливи видения, които не се различаваха от тези на Коул.

— Откога знаеш за съществуването на тази барака? — попита тя, когато стигнаха до постройката.

— При всяко пътуване до Даусън Сити минавах покрай нея.

Той се спря пред вратата и пусна наръча дърва на земята. Въпреки че не очакваше тя да бъде заключена, той изпита облекчение, че нямаше да им се налага да влизат с взлом. Вътре ги посрещна спарена миризма, но в сравнение с влажния въздух отвън бараката бе истински дом.

— Откога ли не е стъпвал човешки крак тук? — попита Доминик, докато влизаше. Тя примига няколко пъти, за да свикне с мрака.