Вероника Блейк - Доминик

— От какво са? — попита Доминик, застанала до него. Погледът й се плъзна нагоре по дървото. При едно по-внимателно взиране тя забеляза следи от нокти по кората.

— Гризли — отвърна Коул. — И то доста голяма. — Той инстинктивно се огледа и пак погледна към земята. После отново подсвирна и поклати глава. — Виж тук! — каза той и посочи широките следи от лапи, оставени в размекнатата почва. — Тези тук са пресни, съвсем пресни.

Доминик усети как се сковава от ужас, докато разглежда огромните следи, в сравнение с които, нейното стъпало изглеждаше като краче на бебе.

— Как разбра?

— Минала е оттук след дъжда. — Той се изправи и пак погледна назад, сякаш очакваше там да види мечката. Заедно с останалия багаж Коул носеше и една ловджийска пушка, спасена по време на една от акциите до кораба. Инстинктивно той я стисна здраво и постави пръст върху спусъка.

Доминик трескаво наблюдаваше Коул и изтръпна още повече. За първи път попадаше в подобна пустош и страхът от срещата с някое диво животно изкриви от ужас лицето й. Подобно на Коул и тя се огледа уплашено. Буреносните мрачни облаци отново започваха да закриват слънцето. Над гъстата, зловеща гора падна тежка сянка. Доминик почти виждаше ръмжащия звяр, който ги причакваше зад някое дърво. Тялото й се разтърси от неволна тръпка на ужас.

— Най-добре ще е да се отдалечим колкото може по-бързо — каза Коул. — Територията наоколо принадлежи на този приятел. — Той посочи към следите и добави: — Да се надяваме, че е мъжкар, а не някоя женска с малките си.

— Има ли някакво значение? — попита Доминик. Тя забеляза, че се бе вкопчила толкова здраво в пушката, че кокалчетата на пръстите й бяха побелели. Безпокойството я караше несъзнателно да стиска ръцете си в юмруци.

Коул замълча и извърна глава от Доминик. Когато се намираше на кораба си, нямаше трудност, която да му се опре. Но тук, сред дивата природа на Юкон, той си даваше сметка, че дебнещите опасности невинаги отговаряха на подготовката му. И въпреки това не беше чак толкова безсилен пред тях.

— Една майка винаги е настроена враждебно и би нападнала дори и без да я дразнят.

Между гърдите на Доминик се стече студена пот. Тя се огледа, обгърна раменете си с ръце и потръпна. В съзнанието й вече изникваха сцени от атаката на мечката. Потърси защита в очите на Коул. Видът му изобщо не я успокои. Той продължаваше разтревожено да се оглежда наоколо.

Когато Коул забеляза, че го наблюдава, внезапно изпита срам. Той се помъчи да си припомни, че обикновено не се огъваше пред опасностите. Запита се кога щеше да се превърне от мъж, който постоянно се извръщаше, дебнейки незнайния враг, в мъж, за който рискът не значеше нищо. Коул разкърши рамене и отслаби хватката на оръжието.

— Не виждам защо трябва да се притесняваме за нещо, което вероятно няма да се случи.

Очевидната промяна, настъпила в държането на Коул, понамали опасенията на Доминик. Тя поклати глава и се насили да се усмихне.

— По всяка вероятност старата мечка изгаря от желание да се срещне с нас почти толкова, колкото и ние с нея.

Коул не се сдържа и се засмя. Тя беше толкова невинна. Той се зачуди как е могъл да я вземе за проститутка и мислите му веднага се насочиха към основната причина, заради която я бе взел със себе си. Тази красива жена криеше много тайни и той бързаше да стигнат до подслона за през нощта, за да започне да я разпитва.

— Хайде, да не губим ценно време от деня — припряно я подкани той. От предишните си пътувания по Юкон той си спомняше, че на няколко мили по-нагоре от мястото, където се намираха, имаше една изоставена барака. Именно в нея възнамеряваше да прекарат предстоящата нощ.

Без да засяга повече темата за мечката, Доминик зае мястото си до Коул. Въпреки че не даде явен израз на страховете си, те не я напуснаха, докато напредваше мъчително по разкаляния път. Черните облаци висяха заплашително над главите им, но за щастие все още не валеше. От време на време тишината бе разкъсвана от далечния крясък на някой гмурец или от воя на самотен вълк. Всеки нов и непознат звук ужасяваше Доминик, и дори невинните животни, които срещаха по пътя си, като таралежи или канадски елени, не намаляваха страховете й от срещата с мечка.

— Тук в Юкон винаги ли вали така? — попита Доминик, когато забеляза, че Коул гледаше към небето.

— Не. Обикновено вали сняг. — Той я погледна и добави: — Преди няколко седмици по реката имаше още лед. — После промърмори: — Сега тази проклета река е само едно огромно блато. Всичко е объркано в този край.