Вероника Блейк - Доминик

След като осъзна, че нямаше връщане назад, и изпита първата пронизваща болка, Доминик не можа да се сдържи и се отдаде на удоволствието на тялото си. Ожулените от въжето ръце вече не я боляха. Всеки пореден тласък я издигаше все по-нагоре и по-нагоре. Тя започна да следва движенията му, докато телата им не станаха едно цяло. Нищо не можеше да се сравни с прекрасните усещания, които се разливаха по нея. Всеки път, когато той се врязваше в нея, горещата вълна на удоволствието се издигаше и се разбиваше във вътрешностите й. Усещането за наближаващия екстаз нарастваше с всяка измината секунда и оставяше Доминик безразлична към всичко наоколо, с изключение на мъжа в нея и тръпките на тялото й.

Коул усети, че бе дошъл моментът на освобождаване от дълго сдържаното напрежение. Той притисна силно Доминик и задълба все по-дълбоко и по-дълбоко. Нежните й стонове галеха слуха му и го възпламеняваха още повече. Възбуденото му пъшкане се смесваше с нейното в общия хор на страстта. Той се вряза за последен път, потръпна с могъщо чувство на облекчение и тежко си пое въздух.

Секунди след това Коул и Доминик продължаваха да стоят впити един в друг — изморени и доволни. Едва когато усещането от дивата страст започна да отшумява и леденият дъх на нощта замести вълната на екстаз, мислите им се върнаха към последиците от това, което бяха сторили.

Първата нощ, която прекараха заедно, бе една от най-нещастните в живота на Доминик. След като се любиха, капитанът побърза да се отдели от нея. Каза й, че трябва да се върнат в лагера при огньовете и да се опитат да поспят. Доминик прекрасно разбираше, че така трябва, но не можеше да си обясни внезапното му отдръпване. По обратния път той остана безмълвен. Когато стигнаха в лагера, промълви набързо едно „лека нощ“ и се запъти към горния му край.

Сънят бягаше от очите на Доминик. Нощният студ проникваше през одеялото, с което се бе омотала, и я пронизваше до мозъка на костите. На няколко пъти тя става да подклажда огъня, който трябваше да сгрява импровизираното й легло, но така и не успя да стопли премръзналите си крайници. Студът беше единият й проблем, а другият — едва сдържаното желание да не се разплаче. Твърдо реши обаче да не се поддава на сълзите, които издайнически надничаха иззад ъгълчетата на очите й.

През тази безкрайна нощ непрекъснато си повтаряше, че държането на капитана бе такова, каквото трябваше да се очаква след сладострастното им преживяване в дивата гора. Тя неведнъж бе ставала свидетел на отношението на мъжете към майка й, след като веднъж бяха задоволили инстинктите си. Когато жената ставаше ненужна, мъжът си тръгваше. Най-мъчителното за Доминик бе, че тя толкова се бе старала да докаже на капитана, че не е лекото момиче, за което я смяташе. В замяна на това действията й само затвърдиха убеждението му. Добродетелите, които тя бе сигурна, че притежава, се изпариха в момента, в който той я бе докоснал. Тя не падаше по-долу от майка си, с тази разлика, че майка й поне получаваше пари за това, което вършеше. От капитан Хоукинс Доминик не бе получила нищо друго, освен мълчание и студено безразличие. Как можа да постъпи така глупаво? Стомахът й се сви в болезнена топка. Боже Господи! Та тя дори не знаеше малкото му име!

Доминик седеше до огъня, а очите й бяха приковани към мястото, където спяха мъжете. По всичко личеше, че и капитанът страда от безсъние. Доминик забеляза, че той се надига и върти повече от обичайното. Когато първите лъчи на слънцето пробиха тъмните облаци, той изрита одеялото, измърмори нещо и скочи на крака. След това, сякаш усетил, че го наблюдават, бързо се извърна. По лицето му се изписа искрено учудване, когато очите им се срещнаха.

Коул се помъчи да извърне глава, но винаги когато се намесваше тази жена, той биваше обхванат от чувство на безпомощност. Забеляза колко безпомощна изглежда на фона на процеждащото се утро. Въпреки че все още не се бе развиделило напълно, по лицето й ясно се виждаше, че бе прекарала една безсънна нощ. Под очите й тъмнееха сини кръгове, а подпухналите й черти намекваха, че бе проляла немалко сълзи. Коул усети, че краката му се подкосяват. Напразно се опита да потисне наново обзелите го чувства. „По дяволите!“ — това бе всичко, което можа да каже.

Доминик чу сърдития му глас и потрепери, когато го видя да се насочва към нея. Когато се доближи и протегна ръка, тя вече не знаеше какво да очаква от него.

— Трябва да поговорим — каза той и я погледна. Въпреки чувствата, които не искаше да признае, той не можа да сдържи мислите, нахлули отново в главата му. По всичко личеше, че тя се страхуваше от него. Той бе обзет от порива да я притисне отново в прегръдките си, както през изминалата нощ, и да прави това, което бе правил с нея през същата тази нощ. Реши, че следващия път трябваше да бъде много по-различно от първия. Искаше да я люби в някое меко и топло легло, да гали и целува всеки сантиметър от кадифената й кожа, а голите им тела да се слеят без свян и задръжки. Искаше да я люби на дневна светлина, да се любува на младото, стегнато тяло и да съзерцава красивото й лице по време на върховното блаженство. Всичко трябваше да бъде изрядно през този следващ път. Следващият път! По дяволите! Защо оказваше такова въздействие над него? От устата му излезе сърдито проклятие.