Вероника Блейк - Доминик

Забележката на Лутър относно подвизите на жените не успя да потуши мъката на Коул от загубата на поредния си кораб. Това бе третата „Лейди Сузана“, която губеше, въпреки че първите два съда не бяха речни кораби. Последният бе един океански лайнер, който се сблъска с айсберг в Берингово море преди две години. Този кораб беше неговата най-голяма радост и гордост. На бляскавата му палуба Коул бе обиколил почти целия свят. Когато трябваше да изостави перлата си в скованите от ледове северни ширини, той загуби и част от себе си. С парите от продажбата на част от спасеното оборудване Коул закупи речен кораб. Закупуването му бе направено с една-единствена цел: спечелването на достатъчно пари за друг морски съд. Силно чувство на отчаяние го стегна под лъжичката и той се запита дали мечтата му да се завърне един ден като капитан на новия си кораб не бе безвъзвратно потънала като парахода долу в тинята. Той неволно потърка белега си и се замисли за жената, чието име носеха всичките му кораби. Лейди Сузана Роуланд. Белегът му започна болезнено да пулсира, сякаш раната отново се бе разтворила десет години, след като я бе получил.

Жестът на Коул не остана скрит за Лутър. Той се досещаше за мислите, които бушуваха в главата на стария му приятел. И двамата се познаваха от близо петнадесет години. Някога, на двадесет и четири години, Лутър бе вече закоравял морски вълк, а осемнадесетгодишният Коул преживяваше първите тръпки на любовта към морето. Въпреки че бе по-младият от двамата, той се прояви като изключителен моряк. Забележителните му качества го издигнаха до командни позиции, но той винаги се стараеше верният му стар приятел да бъде до него, за да споделя с него плячката. През годините, прекарани заедно, те бяха преминали през всички възможни трудности и изпитания. Бяха се борили с морските урагани и разбеснелите се вълни, бяха имали не една срещи с безмилостни пирати, бяха любили различни жени в множеството пристанища и съзерцавали залеза от почти всички чужди брегове. Лутър се усмихна при спомена за изминалите дни. Неволно и неговите мисли се понесоха към образа на Сузана Роуланд. Той погледна към Коул и вниманието му се насочи към белега, който той продължаваше да търка.

— Може би трябва да изберем някакво друго име за следващия ни кораб — предложи Лутър. — Сузана винаги ни е носила лош късмет, ако питаш мен.

— Никой не те пита! — сряза го Коул и рязко се изправи на крака. После се наведе, грабна едно от одеялата, постлани около огъня, и се отправи към гората, без да каже дума. Той знаеше за какво намекваше Лутър, но не беше в настроение да изпада в униние заради миналите си грешки.

— По дяволите! — мърмореше той, докато вървеше по края на тъмната гора. Лутър бе прав. Всичко и всеки, който носеше това име, беше прокълнат. Необезпокоявани, мислите му полетяха към далечната страна и назад към годините, които той упорито се мъчеше да забрави. Искрящите зелени очи, русите къдрици и кадифената кожа нахлуха в съзнанието му… Сузана. Толкова красива и толкова коварна!

— По дяволите! — отново каза той, този път на глас. Не искаше да си спомня или да копнее за някогашната им близост. Но споменът за нея бе запалил желанието му. Той си спомни колко много бе страдали заради измените и лъжите й. Тогава защо продължаваше да мисли за нея?

Коул чу зад гърба си шум и замръзна на място. Образът на Сузана изчезна и отведе със себе си обзелите го похотливи желания. Той пусна одеялото на земята. На широкия му кожен колан висеше калъф с ловджийски нож с кокалена дръжка — оръжието, с което никога не се разделяше. Сложи ръка върху ножа и рязко се обърна, за да посрещне неприятеля. Беше доста притъмняло и Коул не можа да различи чертите й, но веднага я позна. Лошото му настроение не бе отминало, но в момента, в който я видя, към него се прибавиха и други чувства. Смесването на противоречивите емоции само засили предишното му объркване.

— Какво, по дяволите, правиш тук, жено?

Доминик изтръпна. Нямаше намерение да го плаши и възнамеряваше да го извика по име тъкмо когато той се обърна назад.

— Аз… аз търсех вас, monsieur.

— Ами, намерихте ме.

Резкият му тон разколеба решителността, с която Доминик бе тръгнала след него. Тя не успяваше да заспи и затова, когато го видя да става и да тръгва към гората, го последва, зарязала всички мисли за благоприличие.

— Е добре, какво искате?

— Исках само да ви благодаря за това, че ни спасихте живота.