Вероника Блейк - Доминик

Спасителната операция напредваше изключително бавно и поради силния вятър. Страхът, че корабът може да потъне още по-дълбоко в тинята, бе изпълнил мислите на всички пътници. С течение на времето обаче, когато повечето от тях бяха на сигурно, опасенията понамаляха. Късно през деня дъждът най-накрая спря и въздухът като че ли стана малко по-топъл. Когато и последната жена стъпи на брега, от мъглата нямаше и помен.

Доминик не обръщаше никакво внимание на жените, които една по една пристигаха, за да разделят подслона й. Тя оставаше глуха за воплите от изгарящите рани по ръцете, студа и другите неудобства. Очите й не се откъсваха от „Лейди Сузана“, където капитан Хоукинсъс загрижено помагаше на пътниците и екипажа в евакуирането на кораба. С трескаво нетърпение проследи рискованото му преминаване по въжето, защото той изобщо не си направи труда да се обезопаси около кръста. Капитанът беше едър мъж, висок почти шест стъпки без един-два инча, и краката му почти се влачеха по повърхността на тинята. По всичко личеше, че се намира в отлично физическо състояние, защото с лекота местеше ръцете си по въжето и почти светкавично се озова при екипажа, който го очакваше на хлъзгавия бряг.

Доминик си пое дъх и си даде сметка, че за известно време бе престанала да диша. Опита се да се убеди, че загрижеността й за капитана е продиктувана единствено от мисълта, че той щеше да им е нужен, ако искаха да се върнат по-бързо към цивилизования живот. Погледът й отново се премести върху кораба. Ясно съзнаваше, че пътуването им с „Лейди Сузана“ бе приключило. След това погледна зад гърба си. Безлюдната, потънала в мрак долина на Юкон бе покрита с непроходими гори, които опасваха склоновете на суровите, покрити със сняг планински върхове. Сърцето й бе обхванато от злокобни предчувствия.

— Да не повярва човек — чу тя гласа на Силвър Бел.

Момичето смушка Доминик и посочи към мъжете. В ръката си държеше празната манерка от уиски. Преди да увисне на въжето, Силвър бе преполовила съдържанието й, а веднага щом стъпи на здрава почва бе пресушила и остатъка.

— Какво? — разсеяно попита Доминик. Очите й мигновено потърсиха капитана, чиято фигура се извисяваше сред хората от екипажа. Всички те изглеждаха потънали в сериозен разговор за по-нататъшната съдба на кораба.

— Доколкото знам, капитанът винаги остава с кораба си. — По устните на Силвър заигра лукава усмивка, която бе посрещната с ледено мълчание от страна на Доминик. — Хайде де, пошегувах се. Какво толкова те тревожи? Да не би ти и капитанът вече да сте се гушкали под завивките, а?

— Mon Dieu! Ти наистина ли само за това мислиш? — сопна се Доминик. Възмутената й реакция бе последвана от смразяващ поглед, с който удостои и останалите жени.

Силвър сви рамене. На изпоцапаното й, с протекъл грим лице се появи сериозно изражение.

— Какво толкова има тогава?

— Ами например това, че трябва някак си да оцелеем — отсече Доминик. Отвори уста и понечи да допълни мнението си за Силвър, но предпочете да замълчи. Погледна към нея и внезапно бе обхваната от съжаление. В съзнанието й изникна образът на майка й. По всичко личеше, че Силвър съвсем бегло познаваше живота извън пределите на будоара си. Доминик знаеше, че в края на тази авантюра всички те щяха да станат значително по-мъдри, отколкото бяха в началото, в Сан Франциско. Но това щеше да се разбере само ако оживееха.

Доминик забрави за Силвър и видя, че капитанът се качваше към тях. Той не я погледна веднага, но когато стигна горе и започна да оглежда жените една по една, очите му стигнаха до нея и се спряха за миг. Пламъкът, който проблесна в погледа му, премина по тялото на Доминик и прогони сковалия го студ. Тя му отвърна със също толкова упорит поглед, но мимолетното им общуване бе прекъснато от пороя въпроси и хленчене на жените.

Коул отвърна поглед от Доминик. Той заклати глава и търпеливо изслуша истеричните крясъци на някои от пътничките, но леденото изражение, изписано върху напластеното му с кал лице, бързо ги накара да млъкнат.

— Плачът няма да ви помогне да излезете от това положение. Бъдете щастливи, че се намирате тук и че вече не сте погълнати от тинята като… — гласът му се прекърши и той погледна назад към кораба. С остра болка на съжаление той осъзна колко голяма бе загубата му в този ден. Параходът бе единствената му надежда да се измъкне от тази страна и от живота си, който ненавиждаше. После продължи да говори, но с по-дрезгав глас: — Нищо повече не може да се направи за „Лейди Сузана“. Веднага щом се изсушим, потегляме!