Вероника Блейк - Доминик

— Тя е готова — провикна се Лутър, който също бе проверил здравината на въжетата и се върна към парапета, за да направи знак на Коул да я пусне. За част от секундата и той успя да улови погледа, с който Коул гледаше жената, но така и не успя да се замисли за вълненията, обзели капитана, защото „Лейди Сузана“ хлътна за пореден път в дълбоката тиня.

Писъците на жените изпълниха въздуха и успяха дори да заглушат свистенето на дъжда и вятъра. Доминик усети, че краката й вече висяха оттатък парапета, и тя безпомощно се вкопчи във въжето над главата си. В ушите й продължаваха да ехтят думите на капитан Хоукинс: „Не се предавайте…“

Двете години, които Доминик бе прекарала в търкане на подове и вършене на друга домакинска работа, й бяха направили изключително ценна услуга. Ръцете и мускулите на торса й бяха заякнали, а издръжливостта й бе доста добра. И все пак придвижването по въжето бе най-трудната работа, с която някога се бе залавяла. Мъглата я обгръщаше в сивото си наметало и беше толкова гъста, че тя можеше да вижда едва на няколко инча пред себе си. Доминик не смееше да гледа надолу, и без да отклонява поглед или да отслабва концентрацията си, бавно и мъчително напредваше по опънатото до скъсване въже.

Изминаха няколко минути и всички шумове от заобикалящия я свят внезапно се стопиха. Вече не чуваше виковете на останалите пътници от кораба, нито пък обръщаше внимание на бълбукането на тинята под краката й. Единствената й грижа в момента бе да не изпуска въжето. Студът я бе направил безчувствена към режещата болка по протритите й длани, и единственият й стремеж бе да се добере по-скоро до брега. Доминик бе загубила представа за времето и имаше чувството, че виси на въжето вече цяла вечност. Точно когато си мислеше, че няма да може да издържи и секунда повече, тя усети как две здрави ръце я поеха и я оставиха да стъпи на брега. В първия миг, когато усети хватката им около себе си, Доминик изтръпна от ужас, но почти веднага страхът бе заместен от всепроникващо чувство на облекчение.

— Успяхте, мис.

— Аз… аз мислех, че никога няма да се справя — дрезгаво промълви тя и усети, че краката й трепереха. После побърза да потърси опора в мъжа, който започна да я освобождава от въжето, завързано за кръста й.

— Хайде, отдръпнете се сега, защото трябва да поемем следващия пътник.

Треперейки, Доминик се отдалечи от брега на мътната река. Изведнъж усети как я прониза силна болка и погледна ръцете си. Имаше чувството, че грапавите й разранени длани бяха пронизани от хиляди дребни иглички. Струйките кръв се смесиха с дъжда, когато се опита да ги разтвори, за да разгледа раните. Въжето бе охлузило кожата и усилието й причини още по-силна болка, която се разля по целите ръце чак до раменете. Усети как й се зави свят, но ясно съзнаваше, че сега не беше моментът нито да припада, нито да плаче.

На брега мъглата не бе така гъста, както над реката. Доминик се огледа и малко по-нагоре забеляза малка горичка от бял смил. Широките корони на дърветата предоставяха някакво, макар и жалко, убежище от неспирния порой. Доминик събра всичките си сили и започна бавно да пълзи нагоре по стръмния бряг. Тя не обръщаше внимание на калта, с която бяха пълни ботите й, защото усещането, че се намира на твърда земя, я караше да игнорира временните неудобства. С всяка измината стъпка подгизналите й дрехи ставаха все по-студени. Тялото й се вледени и зъбите й затракаха. Когато най-накрая стигна горе, тя се тресеше толкова силно, че бе немислимо да направи още дори и една крачка. Отчаяно обви ръце около тялото си и си помисли, че ще замръзне от студ. И все пак не можеше да отрече, че в известна степен този студ й помагаше, защото я правеше безчувствена към болката от раните.

От височината на жалкото си убежище Доминик можеше ясно да наблюдава суетнята отдолу. Мъглата бе започнала да се вдига и очертанията на кораба вече се виждаха. Видът на огромния плавателен съд, почти изцяло полегнал на една страна и здраво вкопан в тъмната кал, правеше ситуацията още по-безнадеждна. Доминик погледна към въжетата, които свързваха кораба с околните дървета. Тя потрепери, когато си представи как бе висяла на едно от тях. После реши, че е имала късмет, че мъглата бе толкова гъста по време на изпитанието. Това обаче не можеше да се каже за спътничките й, на които в момента предстоеше да минат по нейния път.

Четири въжета свързваха парахода с дънерите на дърветата. От кораба дойдоха още трима мъже, които заеха позиции до въжетата, за да следят за безопасното преминаване на останалите пътници. Дори и само като гледаше, Доминик бе обхваната от чувство за съмнение. На всяко едно от въжетата висеше по една жена. Върховете на обувките им се люлееха на няколко инча над тинята. Те мъчително напредваха с по няколко сантиметра и твърде често някоя от тях изпускаше основното въже. Следващите мигове бяха изпълнени с мъчително напрежение, през което жената отчаяно размахваше ръце и крака, докато успееше отново да сграбчи спасителната нишка. Единствено въжето, вързано около кръста, я предпазваше от политането надолу в калта.