Вероника Блейк - Доминик

— Но как? — промълвиха няколко жени.

— Пеша — отсече Коул, без да обръща внимание на протестите и мърморенето. Небето бе все още сиво и мрачно, но облаците бяха започнали да се разсейват. — Времето ще се проясни. Щом запалим огньове, бързо ще се стоплим. — Присвитите му очи обходиха групичката пред него. Усети, че го обзема чувство на отчаяние. Когато корабът започна да потъва в тинята, повечето от тях бяха изскочили от каютите си облечени с халатите си и наметнати само с по един шал. Малко бяха тези, които се бяха сетили да облекат палтата си, но никоя не бе облечена така, че да издържи прехода през суровите земи на Юкон. Коул се съмняваше дали и в куфарите си имаха достатъчно подходящи дрехи.

— Ще прекараме нощта тук, а утре сутринта ще тръгнем към първата цел. Нагоре по реката, не много далече, има един форт. А сега ще се опитаме да измъкнем всичко, което можем, от кораба, преди да е потънал напълно.

— Какво ще стане с багажа ни в каютите? — попита Лулу. Гласът й треперливо се изви нагоре, цялото й тяло се тресеше. Мокрите кичури коса се стелеха по гърба й, подгизналата копринена рокля се усукваше около краката, а тя безпомощно бе обвила ръце около себе си, за да потисне нервните тръпки.

— Нуждаем се преди всичко от храна и сухи одеяла — отвърна Коул с глас, в който трудно можеше да се открие съчувствие. — Засега вие може да осигурите дърва за огъня — допълни той и посочи към смиловата горичка зад тях. — Там със сигурност ще намерите малко сухи съчки. — После, когато се обърна и се накани да тръгне, очите му отново бегло се спряха върху Доминик и той добави: — И внимавайте да не се загубите! — Това бяха последните му думи, преди да заслиза надолу към брега.

— Той сигурно се надява всички ние да се изгубим и така да се отърве от нас — озъби се една рижава жена, която изглеждаше така, сякаш от часове не бе спирала да плаче.

Звукът от гласа й отклони вниманието на Доминик от отдалечаващата се фигура на капитана. Всичките тези вопли и сълзи сигурно го бяха накарали да мисли, че всички те са безмозъчни същества, които никога нямаше да оцелеят в суровия климат на Аляска. Само при тази мисъл тя усети как силите й се възвръщат. Напрегна се и заповяда на израненото си тяло да не се предава.

— Наистина трябва да се стегнем, защото в противен случай никога няма да стигнем живи до Даусън Сити — каза Доминик. Тя се помъчи да придаде суров тон на гласа си. Състоянието й бе също толкова плачевно, колкото и на останалите от групата. Всички те представляваха жалка гледка: с провиснали мокри коси, подгизнали и усукани около телата им рокли и оплескани със солидна доза кал. Инстинктивно Доминик вдигна ръка, за да избърше лицето си, и се запита дали някога щеше да успее да изчисти тази мръсотия от себе си.

— Капитанът е отговорен за живота ни, а изобщо не се опитва да ни помогне! — ядосано кресна една жена на име Джани. Цялото й тяло силно се тресеше под мократа копринена рокля, която бе прилепнала около формите й като втора кожа.

Безсилието на жените само засили решимостта на Доминик да оцелее. Тя вирна глава и втренчи очи в спътничките си. Когато проговори, в думите й прозвуча нотка на сарказъм:

— Не ме интересува какво мислите вие, но аз винаги съм се оправяла сама в живота и не се нуждая от помощта на капитана, за да оцелея.

След няколко секунди на колебание думите й започнаха да оказват въздействие и върху останалите.

— Аз също мога сама да се грижа за себе си — отсече една жена. Постепенно от всички страни започнаха да се чуват подобни възгласи.

Ади Макфадьн, вдовицата от Тексас, пристъпи напред с решителен израз на лицето. Тя беше висока и яка жена, в началото на тридесетте. Доминик, чийто ръст не надвишаваше пет стъпки и четири инча, трябваше да се надигне на пръсти, за да погледне Ади в очите, когато тя застана до нея. Погледите им се срещнаха с приятелско съчувствие.

— Първото, което трябва да направим, е да се подчиним на заповедта на капитана — каза Ади с нетърпящ възражение тон. — Ще се разделим на групи по четири или пет и ще се пръснем из гората за дърва. Не забравяйте да оставите следи след себе си и се върнете тук след половин час!

Ади не изчака да чуе поредните протести и коментари. Посочи с пръст към Доминик и още три други:

— Хайде да тръгваме, преди да се е стъмнило! После ще се измием и ще се приготвим да прекараме нощта.

Денят беше към своя край и мракът щеше да се спусне по-рано заради лошото време. Доминик, която шляпаше в калта до Ади и останалите жени, не можа да се сдържи и хвърли един поглед през рамо към мястото, където стоеше капитанът. Сърцето й учестено заби, а по вените й премина тръпка на възбуда. Той я гледаше, или поне гледаше в посока към нея. Може би си въобразяваше, но й се стори, че по устните му играе доволна усмивка. Доминик бързо извърна глава и започна да стъпва по-уверено, въпреки лепкавата кал. Главата й се избистри, също като мъглата, която се бе разсеяла. Тя пращеше от енергия и отново се изпълни с надежда. Вече бе убедена, че щяха да надмогнат сполетялото ги нещастие. Решимостта й да докаже на капитана, че не й липсваха сила и доблест, я зареди с нови сили. А първопричината, заради която се намираше в това положение — предполагаемият годеж с Джек Скрогинс, — изобщо не излезе на преден план.