Вероника Блейк - Доминик

„Лейди Сузана“ бе обхванат от паника. Виковете на мъжете и ужасените писъци на жените се смесваха с пронизителния вой на вятъра. Всички пътници се бяха струпали на фордека. Жените се бяха събрали на гроздове около всеки що-годе здраво закрепен предмет. Мъжете, заедно с хората от екипажа, отчаяно се мъчеха да прехвърлят въжета към клоните на дърветата по двата бряга на реката. Задачата им бе почти непосилна заради голямото разстояние между кораба и сушата.

Гъстата мъгла обезсмисляше още повече отчаяните им усилия, защото видимостта бе не повече от няколко стъпки и в двете посоки. Дори и когато някоя примка успееше да се закачи за някой клон, нямаше как да се разбере дали той бе достатъчно здрав, или въжето не висеше около някоя хилава вейка.

Коул продължаваше да влачи Доминик със себе си, въпреки че спокойно можеше да я остави при другите пътници. Но и Доминик бе твърдо решена да не се отделя повече от него. Отчаяната й решителност я караше да го следва по петите, независимо от мъчителните усилия, които полагаше, за да не изпуска ръката му. През цялото време умът й мъчително претегляше сложността на новата ситуация. Опитите да се привърже корабът за съседните дървета имаха за цел да осигурят начин за измъкване на пътниците от кораба, но никой не можеше да предвиди колко щеше да се задържи на повърхността.

Доминик изтръпна при мисълта, че ще трябва да увисне на хлъзгавото въже, по което да стигне до сушата. Колкото повече наближаваха кърмата, където мъжете се готвеха да изпробват несигурния спасителен изход, толкова повече страхът сковаваше движенията й. Един мъж, който според нея сигурно бе надарен с изключителна смелост, стъпи на перилата. Един друг го пристегна над кръста с въже, чийто край бе свързан с другото, губещо се някъде в гъстата мъгла. Доминик изтръпна при вида на фигурата, която се отблъсна от перилата и за броени секунди изчезна в мрака. Очите й се спряха върху другия край на въжето, който бе здраво омотан около един дебел стълб на палубата. Тя видя как свободния край се опъна като жица от тежестта на мъжа, който бавно се придвижваше към брега.

Чудото стана и въжето издържа. След няколко мъчителни минути тягата се охлаби. Всички загрижено гледаха към въжето и видяха как то потрепна няколко пъти.

Това беше сигнал, който мъжът изпращаше от брега. Над палубата се извиси възглас на облекчение. Радостните нотки обаче твърде скоро бяха погълнати от неспирното свистене на вятъра. С непоклатимо спокойствие мъжете изчакаха подобни сигнали от всички прехвърлени въжета. Корабът бе обхванат от трескава суетня. Над воя на вятъра и проливния дъжд се извиси гласът на капитана:

— Жените да тръгнат първи!

Доминик не намери време да се противопостави на нареждането на капитана. Тя така и не разбра какво ставаше с нея, когато той я изблъска напред и започна да връзва въжето около кръста й. Загубила ума и дума, тя не посмя да си представи какво би станало, ако въжето внезапно се скъсаше по средата на пътя. Обаче успя да погледне към капитана, чието внимание бе заето с обезопасяването й. Доминик си даваше ясна сметка, че загрижения му вид не бе продиктуван от страха му за самата нея. За краткото време, през което се познаваха, отношението му към нея бе повече от очевидно.

Когато Коул завърза въжето, очите му моментално се вдигнаха към лицето й. Вятърът и дъждът бяха развалили стегнатия й кок. Гарвановочерните й коси бяха прилепнали към главата, спускаха се на кичури от двете страни на лицето й и се разстилаха върху раменете. Широко отворените сини очи го гледаха изпод дългите, мокри мигли. Устните й трепереха, сякаш всеки миг щеше да заплаче.

Но Коул така и не можа да разбере дали наистина плачеше, или струйките вода по лицето й бяха от дъжда. Тя изглеждаше толкова беззащитна, че той отново бе обзет от желанието да я защитава, да я прегърне и… още нещо.

— Готови сме да я пуснем, капитане.

Гласът на Лутър наруши мислите на Коул и той се върна към действителността. Подхвана Доминик за кръста и я повдигна нагоре. За не повече от секунда очите му се впиха в нейните.

Тесният парапет не предлагаше достатъчно стабилна опора за тънката подметка на ботите на Доминик. Тя се захвана здраво за широките рамене на капитана и се изплаши, че ако се отблъсне от него, щеше да политне напред и да изчезне завинаги в тинята.

— Дръжте се здраво за въжето и за нищо на света не се предавайте! — заповяда Коул и откъсна ръцете й от себе си, за да я принуди да се хване за въжето. Въздъхна дълбоко, тялото му потрепери и това издаде обзелото го притеснение. Той прочисти гърлото си и се опита да потуши силното туптене на сърцето си. — Съдбата ви е единствено в собствените ви ръце, докато не стигнете брега — извика Коул и я погледна. За момент цялата му неприязън изчезна. Имаше чувството, че бе прочел нещо по лицето й, но в този объркан момент не бе в състояние да стигне до някакви по-определени заключения. И все пак бе сигурен, че когато се спасяха от крушението, той трябваше да разбере защо тази жена бе предизвикала в него чувства, които той си бе забранил да изпитва.