Вероника Блейк - Доминик

Вятърът и дъждът удвоиха усилията си. С всеки пореден вихър, страховете на Доминик се увеличаваха.

Тя панически си пое дъх, а ледения вятър я зашлеви по лицето, сякаш искаше да изтръгне въздуха от дробовете й. Колкото и да мразеше компанията на Силвър, Ева Мари и Лулу, в този момент тя искаше само да се намира в сигурното убежище на тясната каюта. Но дори и при тази мисъл тя усети как някаква сила я тласна след капитана надолу по тъмната стълба.

С бавни и внимателни стъпки Доминик започна да се придвижва към нея и вдигна глава към перилата, които обграждаха края на палубата. Мъглата бавно поглъщаше кораба, но между тежкото й було и водата имаше малко видимост. Веднага щом напуснаха Сейнт Майкъл Доминик остана впечатлена от черните и мътни води на Юкон. Сега обаче по реката плуваше толкова много тиня, сякаш изобщо липсваше вода. Корабът отново се наклони на една страна. До ушите на Доминик достигна странното стържене на весленото колело, което заора в калното дъно. По тялото й премина силна тръпка.

Параходът отскочи напред и после внезапно се закова на място. Силният тласък отхвърли Доминик върху палубата. Тя изкрещя, но викът й бе погълнат от бурята, чийто зловещ писък я накара да настръхне от ужас. Мисълта, че тинята бавно ги поглъщаше, и пронизителният шум от дрънченето и трополенето на варелите, сечивата и останалите свободни предмети по наклонената палуба създаваха непоносимо усещане. В усилието си да се закрепи, за да не полети надолу, Доминик трескаво се вкопчи в перилата на горния край на стълбата. Дланите й бяха влажни, а железата — хлъзгави. Усети как пръстите й отслабваха. Обзета от паника, тя осъзна, че корабът бе заседнал безнадеждно в лепкавата тиня, и ако пуснеше перилата, щеше да полети надолу към мрачната, зловеща повърхност.

Подгизналата й пола и множеството фусти затрудняваха движенията й. Високите токчета на ботите й изскърцаха по дъските, докато се мъчеше да се задържи изправена. Перилата ставаха все по-хлъзгави, а вкочанените й пръсти започваха постепенно да изтръпват. Дъждът шибаше още по-безмилостно и Доминик осъзна, че усилията й бяха напразни. Умората надделяваше и тя знаеше, че не може да остане повече вкопчена в перилата. Мокрото желязо се изплъзна изпод пръстите й и тя залитна напред. Протегна ръце, но не можа да се добере до него, а замъгленото й съзнание отказваше да взема решения. Тялото й се претърколи покрай перилата и започна да се свлича към ръба.

Доминик усети присъствието на Коул Хоукинс едва когато силните му ръце я сграбчиха и започнаха да я изтеглят нагоре от ръба. Веднъж озовала се на стълбите, Доминик усети прилив на сили и огромно облекчение. Коул я изправи на крака, но продължи да я подкрепя още известно време. Когато главата й се проясни, тя го погледна и понечи да му благодари, но видът на капитана охлади намеренията й.

Той я пусна, без да изчака обясненията й. После, без да си направи труда да я погледне, каза:

— Трябва да се кача на горната палуба. След това се обърна и тръгна нагоре.

Monsieur! Моля ви, кажете ми какво става.

Паниката, прозвучала в думите на жената, накара Коул да забави стъпките си. Тя го хвана за ръкава и той се видя принуден да спре. Въпреки решимостта си да се освободи от нея, той не издържа и я погледна. В отговор срещна само две обезумели сини очи, които го гледаха в див ужас.

— Моля ви, monsieur!

Безразличието на Коул бе заменено с маска на противоречиви чувства. Той не направи опит да се отскубне.

— Корабът не може да продължи пътя си в тинята.

— Ще можем ли да се измъкнем от тук?

Коул вдигна рамене. Опита се да извърне очи от умоляващия й поглед, но съзнанието му отказа да се подчини. Усети, че в него нещо се пречупи, и изпита непреодолимото желание да я прегърне и да я защити от бушуващото наоколо зло.

Корабът се наклони още повече на една страна. Коул продължаваше да стои нерешително, колебаейки се какво да предприеме. Ясно съзнаваше, че не може да остави жената в трюма на потъващия кораб.

— Най-добре е да дойдете с мен! — отсече той и здраво я стисна за ръката.

Доминик нямаше време да се замисля над внезапната промяна на отношението му. Пръстите й се вкопчиха в дланта му. Токчетата на ботите й поднасяха по хлъзгавите железни степенки, но капитанът продължаваше да я влачи, без да обръща внимание на затруднените й движения. Когато излязоха на горната палуба, отгоре им се изсипа поредният дъждовен порой, примесен със силен вятър. Доминик усети, че се задушава, докато се мъчеше да си поеме дъх и едновременно да запази равновесие. Съзнанието й бе заето единствено от мисълта да не пуска капитана. Широките му крачки й пречеха да се движи на едно ниво с него, но отчаяната решителност й даваше сила. Те притичаха по палубата, като се захващаха за всичко здраво по пътя си, за да не полетят надолу към ръба на наклонения кораб.