Вероника Блейк - Доминик

Приглушен вик заседна в пресъхналото й гърло. Мъжът — макар и с чисти дрехи и силно подстригана брада — беше без съмнение Джек Скрогинс! За момент Доминик не бе в състояние да отмести поглед. За нея нямаше значение, че видът му бе малко по-порядъчен, нито това, че заемаше кралското купе, което означаваше, че бе един от най-богатите мъже в района на Юкон. Това си беше Джек Скрогинс и той седеше с майка й!

Доминик се завъртя и без да губи време, се запъти към вратата. Страхът, че майка й или Джек можеха да погледнат надолу и да я видят, я караше да бърза. След като избягаше от това място — и от тях, щеше да реши какво да прави по-нататък.

Когато излезе на улицата обаче, съдбата отново се намеси в живота й. Тя се сблъска с пълна скорост с един мъж, който бързаше към вратата точно срещу нея. Въздухът почти бе излязъл от дробовете й, а мъжът падна назад от удара. В момента, в който той залитна над ръба на пешеходната пътека, тя видя кой бе това. Цялото му тяло — от глава до пети, се потопи в гъстата кал, която още не бе замръзнала при този ранен снеговалеж.

— Коул! — изкрещя тя, когато най-после се оказа в състояние да си поеме дъх. Тя се наведе на края на пътеката, докато той започна бавно да се надига от калта. Изглеждаше като чудовище, излизащо от недрата на ада, помисли си Доминик.

Кашляйки и плюейки, Коул седна в калта и тръсна глава. Мръсотията се стичаше по лицето му и Доминик инстинктивно закри очите си, за да се предпази от пръските лепкава кал, които се разхвърчаха наоколо. Когато отпусна ръце, видя големите му очи, които се бяха втренчили в нея през маската от кал. Преди да може да си помисли колко глупаво изглеждаше, седнал там в тинята, той започна бързо да говори:

— Аз те обичам, Доминик! — извика той, като от устните му хвърчеше кал. — Постъпих неправилно и те моля да ми простиш, и един ден ще мога някак си да достигна до теб. И няма повече да бягаме един от друг — нито аз, нито ти! — той поклати решително глава. Калта отново се разхвърча във въздуха от косите му.

Доминик го гледаше с отворена уста. Не беше паднал на колене, за да я моли за прошка, но тя съобрази, че го бе натикала в калта. Протегна ръка към него. Без колебание той сграбчи ръката й с калните си пръсти. Тя го дръпна, но тинята го всмука обратно. Доминик почувства, че самата тя залита напред към него. Извика, но викът й бе заглушен от звуците на калта, която се разплиска при падането й. Плюейки и бършейки лицето си, тя се опита да се изправи на крака. Беше още твърде изненадана, за да е в състояние да мисли спокойно. Почувства как нечии пръсти нежно бършеха калта от очите й и видя лицето на Коул пред себе си.

— Удари ли се? — попита той. Тя поклати отрицателно глава. — Още ли ми се сърдиш? — този път тя кимна енергично. — Ще можеш ли да намериш в сърцето си сили да ми простиш някога? — гласът му бе почти умоляващ. Ако не бе нежната усмивка на калните му устни, Доминик може би щеше да се поколебае да му отговори — сега обаче тя отново кимна бързо. Коул се усмихна по-широко. Белите му зъби се открояваха ярко на черното му от калта лице. — Хайде да се махаме оттук, по дяволите, преди снегът да ни е засипал — каза той, след което протегна ръце й я вдигна във въздуха. Трябваше да положи всички усилия, за да се измъкне от калта с Доминик в ръцете си. Но не искаше да я остави да му избяга отново. Докато вървеше надолу към пристанището, не си даваше сметка за странната гледка, която представляваха, нито пък за широката кална следа, която оставяха след себе си. Единствената му мисъл бе да напуснат Даусън Сити завинаги — и да остане завинаги с Доминик. Минавайки покрай Лутър, Коул му нареди да вдигнат котва. Видя израза на изненада на лицето на Лутър, но приятелят му не каза нито дума. Той само се усмихна и поклати глава.

Чак когато беше вече на носа, Коул остави Доминик да стъпи до него на палубата. Покрита с калта на Юкон, тя представляваше най-смешната гледка, която Коул някога бе виждал. Но когато тя започна да се смее, той осъзна, че той самият навярно изглеждаше доста забавно. Мелодичният й смях звънтеше в ушите му и той изпита желание да я целуне, но покритите й с кал устни не изглеждаха твърде привлекателни.

— По-добре да отидем да се измием — коза Коул, след като спряха да се смеят.

Доминик кимна в знак на съгласие. Чу се изсвирването на корабната сирена, което възвестяваше, че „Корабът на свободата“ след малко щеше да започне да се изтегля от пристанището. Тя се обърна и хвърли един последен поглед към Даусън Сити.