Вероника Блейк - Доминик

Коул грабна ботушите си и ги нахлузи на краката. След това взе шапката и палтото от закачалката и слагайки ги по пътя, се втурна навън към долната палуба. Тревожният му поглед се стрелна към мостика, който водеше към пристана. Екипажът бе зает с разтоварването на стоката от „Кораба на свободата“. Доминик не се виждаше никъде.

Когато избяга от Коул, Доминик не знаеше къде отива. Сълзите, които бе успяла да възпре, докато бе с него, сега се стичаха безспирно по бузите й. Как можа да постъпи така глупаво в Сейнт Майкъл? Знаеше, че той бе способен отново да я напусне. Това би трябвало да бъде достатъчно, за да я спре — но вместо това тя отново бе повярвала на сладките му приказки. Всъщност не само заради приказките бе останала с него. Порив на самоосъждане я завладя отново. Тя наистина бе достойна дъщеря на майка си, изглежда. Иначе защо щеше да падне така лесно в прегръдките му — и в леглото му?

В края на дългата главна улица на Даусън Доминик спря, за да си поеме дъх. Погледна надолу към калния път, сега покрит тук-там с мръсен сняг. Вятърът гонеше боклуците по пешеходните пътеки. Хората бързаха, стъпвайки по дъските и гредите, с покрити глави, наведени, за да се предпазят от ледения вятър и слабия сняг. Доминик изпита чувство на безизходност. Запита се дали не бе осъдена да остане в този град. Може би никога нямаше да бъде в състояние да се измъкне от това ужасно място. Погледна през рамо назад, където все още се виждаше „Корабът на свободата“. Коул не беше я последвал. Защо ли се надяваше на това?

„Забрави го!“ — си каза тя и отново се обърна към Даусън. Къде щеше да отиде? Какво щеше да прави? Сега бе в същото положение както преди няколко месеца, когато стоеше на главната улица на Даусън Сити: без пари, без подслон, без Коул и без надежда.

Освен това, си помисли тя с горчива ирония, може би сега отново бе бременна. Всичко можеше да се повтори отново. Странно чувство за нещо вече преживяно премина през нея. Острата болка в слабините й напомни за онова, което бе преживяла. Страхът, който я обзе, я накара да се затича надолу по улицата. Имаше само едно място, където можеше да отиде, осъзна тя, докато се насочваше към страничната улица.

Бордеите на Парадайс Стрийт изглеждаха още по-унили, отколкото си ги спомняше Доминик. Даже и чистият бял сняг, който бе започнал да покрива калната улица и покривите на къщите, не можеше да придаде по-приветлив израз на този район на града. Без да се оглежда, Доминик бързаше към бараката, където за пръв път бе видяла майка си заедно с пияния златотърсач. Този път тя не се поколеба и започна силно да удря с юмрук по вратата. Отвътре се чу шум — скърцане на легло и недоволно мърморене на мъж. След това се чу тропот на стъпки през стаята и врата се отвори едва-едва — така, че се виждаше само процеп. Странна жена с рошава червена коса се показа в процепа и се опули срещу нея.

Доминик възкликна изненадано. Но тя бързо си възвърна самообладанието, след като изненадата от това, че виждаше друга жена в бараката на майка й, бе отминала.

— Търся Бриджит Лавал. Преди живееше тук.

Жената сви рамене.

— Мисля, че вече се е издигнала в обществото — жената хвърли преценяващ поглед на Доминик. Мрачна бръчка се появи между веждите й. — Трябва да се връщам на работа — каза тя рязко и започна да затваря вратата.

— Почакайте, моля ви! — извика задъхано Доминик, хващайки се за ръба на вратата. — Тя ми е майка и трябва да я намеря непременно! — Забеляза, че изразът на лицето на жената омекна.

— Чух, че живее в „Кан-Кан“ — каза жената и захлопна вратата.

— Мерси — каза Доминик, въпреки че жената не можеше да я чуе. Продължи да гледа към затворената врата, мислейки за това, което й бе казала жената. „Кан-Кан“? Спомни си, че бе виждала отвън този хотел на главната улица на Даусън. Това бе едно от новите здания, построени по време на кратките летни месеци, и едно от най-известните увеселителни заведения на главната улица. Доминик бързо тръгна обратно натам, откъдето току-що бе дошла. Снегът не се усилваше, но студеният вятър ставаше все по-пронизващ и на Доминик й се струваше, че ще замръзне, преди да достигне до целта си.

Докато бързаше към „Кан-Кан“, Доминик се опитваше да не мисли за Коул Хоукинс. Това обаче бе невъзможно. Каза си, че трябва да намери начин да го забрави и да се примири с факта, че ще прекара зимата тук, в Даусън. Тази мисъл я накара да потрепери по-силно. Образът на Коул се връщаше в мисълта й всеки път, щом се опиташе да мисли за друго. Съзнанието й прескачаше от страх, че можеше да се сблъска с него тук, на улицата, към страх, че можеше да не го види никога вече.