Вероника Блейк - Доминик

Коул смръщи вежди, продължавайки да я гледа. Нещо лошо, наистина много лошо, й се бе случило по време на пребиваването в Даусън и Коул започваше да мисли, че това бе нещо, за което той трябваше да знае.

— От какво си уплашена? — попита той направо. Тя избягваше погледа му и той разбра, че ако не продължи да настоява, нямаше да получи отговор.

— Нещо свързано с майка ти?

Доминик въздъхна и поклати отрицателно глава. Долната й устна леко трепереше.

— Ти си уплашена, че ще я срещнеш и всеки в Даусън ще знае, че тя е твоя майка.

— Не ме интересува какво ще си помисли всеки в Даусън — отговори Доминик. Тя седна на леглото и хвърли предизвикателен поглед към Коул. Можеше цял ден да я измъчва, но тя нямаше да му каже, защо се страхуваше да слезе в града.

Коул продължаваше да я гледа втренчено. Нежеланието й да говори започваше да го дразни. След това изведнъж нещо проблесна като светкавица в мозъка му. Може би тя наистина бе изплашена от някой друг, не от майка си.

— Златотърсачът — каза той тихо и видя трепването й. — Това е — златотърсачът!

Доминик се опита да прикрие неудобството, което изпитваше.

— Господи! — каза тя. — Държиш се наистина странно. Защо не започнеш да разтоварваш кораба, за да можем да отпътуваме от това ужасно място веднъж завинаги? — Тя се опита да се усмихне съблазнително. — Аз ще пазя топло леглото за тебе.

Опитът й да го заблуди го ядоса още повече, но заедно с това той изпитваше и чувство на страх.

— Какво ти направи той? Нещо толкова ужасно, че да не можеш да кажеш даже на мен ли? — опитът й да изобрази отрицание на лицето си му каза повече, отколкото той искаше да знае. Прегърна я и погледна в очите й. Имаше нещо в тях — нещо толкова дълбоко скрито, че й причиняваше болка даже и сега. Яростта, която изпита в този момент, го накара да забрави всичко останало, макар да виждаше, че тя се страхуваше от неговия гняв. — През цялото време, когато бях далеч от тебе, се страхувах, че може да ти се е случило нещо лошо. Ако нещо наистина се е случило — ако този златотърсач те е наранил по някакъв начин, трябва да зная това!

От гняв очите му бяха станали по-тъмни. В този момент цветът им бе почти като на Джек Скрогинс. Тя се опитваше да разбере причината за внезапното му раздразнение, но й бе трудно да си обясни защо реагираше толкова силно.

— Джек не ме е наранил, Коул. Ти си този, който ме нарани — тя видя, как гневният израз на лицето му се смени със страдалческо изражение. — Извинявай — добави тя, — не исках да кажа, че…

— Вярно е — каза Коул. Той свали ръце от раменете й и наведе глава. Когато погледна отново в очите й, разбра, че се опитваше да прехвърли на някой друг вината за болката, която сам й бе причинил. — Аз съм този, който трябва да се извини — каза той, след това добави: — Вероятно трябва да бъда благодарен, че не ти се е наложило да страдаш повече, отколкото си изстрадала досега. Искам да кажа… — очите му отново срещнаха нейните — когато те оставих във Форт Юкон, имах налудничавата мисъл, че може да си бременна от мен. Не знам как влезе тази мисъл в главата ми, но наистина бях убеден в това, докато не те видях в Сейнт Майкъл. Благодаря на Бога, че това не е било вярно — Коул видя, как кръвта се оттегли от лицето й. За момент си помисли, че тя щеше да припадне.

— Ти… ти си мислил, че може да съм бременна? — каза Доминик, задъхвайки се. Как бе могла да се заблуждава, че можеше да обича един мъж, който бе способен да напусне жената, за която е мислил, че носи детето му? — И все пак ме изостави? — Френският акцент така силно се чувстваше в гласа й, че той едва разбираше думите, които тя изричаше.

Коул разбра, че бе казал най-лошото възможно нещо и че не можеше да върне думите си назад. Можеше единствено да опита да я накара да разбере.

— Мислех, че ще искаш да се омъжиш за злато търсача, и аз… аз реших, че той навярно щеше да се погрижи добре за детето… — Грешка! Изразът на лицето й му каза, че отново бе казал не онова, което трябваше. Спомни си за реакцията на Лутър, когато му бе казал същото. Защо не си бе спомнил за това по-рано, преди да изтърси това глупаво обяснение за втори път?

— Ти… ти си мислел, че… — прошепна Доминик. Тя почувства, че пред очите й притъмнява и тъпа болка свива сърцето й. Докато се мъчеше да овладее безбройните си мисли, в съзнанието й се появи образът на Джек Скрогинс. Това, че Коул я бе напуснал, защото бе сметнал, че тя и детето й са могли да бъдат по-добре с него, бе нещо, което тя не можеше да си представи. Нямаше значение, че Коул не знаеше какво представляваше Джек. Всичко, което имаше значение за нея, бе фактът, че Коул я бе напуснал, въпреки че бе смятал, че тя е бременна от него.