Вероника Блейк - Доминик

Коул сви безпомощно рамене. Той мразеше себе си в този момент и ако съдеше по израза на лицето й, Доминик изпитваше същото към него.

— Смятах, че постъпвам добре — каза той.

— Добре за кого? За мен и детето ни? Или добре за теб? — гласът й показваше същото презрение, което блестеше в очите й.

Той отново сви рамене.

— Не бях прав. Извинявай — беше му трудно да каже това отново и той се надяваше извинението да разведри атмосферата, но това не стана.

— Извинявай? Господи! — Доминик хвърли одеялото и профуча покрай Коул. Гола, тя отиде до стола, където бяха струпани дрехите й през последните няколко дни, грабна зимното си долно бельо и започна бързо да надява крачолите. Да остане още дори и едни миг в тази стая с този мъж бе непоносимо.

Коул разбираше гнева и, но му се струваше, че тя прекалява с реакцията си. Той стана от леглото и отиде при нея. Тя бързо закопчаваше фланелената си риза.

— Не мислиш ли, че реакцията ти е прекалена? — попита той.

Доминик не му отговори. Тя беше прекалено ядосана, за да говори, а и последното нещо, което искаше, бе Коул да я види да плаче. Грабна високите си черни ботуши и започна да ги обува. Когато се изправи, Коул я хвана за раменете и я обърна към себе си. Тя гледаше надолу към гърдите му, отказвайки да срещне погледа му, и се взираше в мястото, където трябваше да бъде сърцето му, питайки се дали там нямаше празна дупка в действителност.

— Хайде, жено! — каза Коул. Той отново бе раздразнен от поведението й по този въпрос. Опита се да повдигне брадичката й с ръка, но тя продължаваше упорито да се бори и извърна глава настрани. — Казах извинявай. Казах ти, че бях готов да се върна и да поправя стореното. Това е единствената причина, поради която тръгнах отново към това проклето място. Сега можех да плавам далече на юг в Тихия океан. Но не, по дяволите! Аз се върнах заради тази мисъл, която не ми даваше покой — за теб и детето — той замислено погледна към корема й, добавяйки: — Но след като това не е станало в действителност, защо трябва да се караме за нещо, което не се е случило?

— Мислех, че се връщаш, за да ме предупредиш за майка ми — каза тя рязко. Отчаяно искаше да заплаче, но не трябваше да му доставя сега удоволствието да види колко дълбоко я бе засегнал отново.

Коул изсумтя недоволно.

— Да — и за това също. Но главната причина беше, че трябваше да изпълня задълженията си — мимолетният образ на бременната жена в Сан Франциско премина през съзнанието му. Той си спомни как се бе почувствал, когато мисълта, че Доминик можеше да бъде бременна от него, се бе появила в съзнанието му. Даже и сега усещаше странен копнеж. Чудеше се дали, след като толкова много се бяха любили през последните няколко дни, не бе възможно тя вече да носи дете от него.

— Но все пак си мислеше, че ще бъде по-добре, ако се омъжа за Джек Скрогинс? — попита тя с недоверие. Неговите егоистични обяснения и извинения само наливаха масло в огъня. Той чу язвителния й смях. — По-добре да бях мъртва — добави тя. — Тръсна глава, за да прогони отвращаващата мисъл за възможността да бъде омъжена за Джек, и отново си помисли за странните оправдания на Коул. — Ами ако се бях омъжила за него, тогава какво? Какво щеше да направиш тогава, господине? Просто щеше да пристигнеш в Даусън Сити и да кажеш на Джек да се маха? Наистина ли мислиш, че имаш право да си играеш с моя живот? — яростта й се усилваше, докато думите изскачаха една след друга от устата й. — Но вие бяхте прав за едно, господине. Аз никога не съм и мислела, че ще се радвам за това, че загубих нашето дете, но сега благодаря на Бога, че вече няма дете, за което да се тревожим — тя метна палтото на раменете си, добавяйки през зъби: — Не мога да повярвам, че ти направи всичко това, Коул, и точно сега не мисля, че някога ще мога да ти простя!

Коул я гледаше безмълвно, докато тя му обърна гръб и излезе от каютата. Думите й още висяха във въздуха. Коул едва сега осъзнаваше значението на това, което току-що бе казала. Обзелото го вцепенение го прикова на място за още няколко минути. Какво искаше да каже с това, че бе изгубила тяхното дете? Коул сви юмруци. Цялото му тяло пламтеше в трескав огън и съжаление изпълни сърцето му. Той знаеше — винаги бе знаел, — че тя бе бременна от него, когато я остави във Форт Юкон. Сега разбираше и защо изглеждаше тъй тъжна и с празен поглед, когато я бе срещнал в Сейнт Майкъл. „Колко ли е страдала, когато е изгубила детето? — се запита той и мъчителна болка проряза гърдите му. — И какво искаше да каже с това, че е по-добре да е мъртва?“ Ярост се примеси с мъка. Нима Джек Скрогинс бе направил нещо, което бе довело до загубата на детето? Той трябваше да знае — и трябваше да я убеди да му прости.