Вероника Блейк - Доминик

Дали той просто щеше да махне с ръка и да отплава към Пасифика? Тя спря и огледа главната улица. Изпълни я разочарование, което бе сменено от гняв заради това, че продължаваше да мисли за Коул. Трябваше да го мрази, си помисли Доминик. Трябваше… но не го мразеше.

Вместо това се замисли дали нямаше някаква причина за неестествения начин, по който бе разсъждавал той. Спомни си историята със Сузана Роуланд, която й бе разказал, и за въздействието, което тази жена бе оказала върху живота му. Може би, си каза Доминик, причините, които го бяха накарали да я напусне, не са били изцяло егоистични. Може би с изкривеното си съзнание той наистина бе направил онова, което бе считал, че е било най-добро за нея? Тя спря за момент пред входа на „Кан-Кан“ и погледна назад към пристанището. Въпреки падащия сняг успя да различи далечния силует на „Кораба на свободата“. Беше ли несправедливо от нейна страна да го съди толкова строго? Тя отново си припомни как я бе напуснал, независимо от увереността му, че е била бременна от него. Рязко се обърна и блъсна вратата на хотела. Ако Коул искаше да му прости, трябваше да я моли на колене за това.

Вътрешността на „Кан-Кан“ бе в пълен контраст с мрачния вид на улицата. Кристалните полилеи заливаха централната зала с ярка светлина, чуваше се бърза мелодия на пиано и даже в този късен следобед постоянните клиенти пълнеха залата. Лошото време бе довело много от златотърсачите в града и повечето от тях имаха достатъчно пари за харчене след тежкия труд по време на летните месеци. Доминик огледа просторната зала. Никога не си бе представяла, че в Даусън Сити можеше да съществува такова изискано място. Нищо чудно, че жената, която живееше в бившата барака на майка й, бе казала, че тя се бе „издигнала“. „Кан-Кан“ наистина представляваше значителен прогрес в сравнение с Парадайс Стрийт.

Докато Доминик си пробиваше път към бара, мъжете в салона не я удостоиха с особено внимание. Мократа й коса бе залепнала върху лицето й, мъжките дрехи, които носеше, бяха покрити с топящ се сняг и очите й бяха зачервени от плач. На бара тя помаха с ръка, за да привлече вниманието на ниския червендалест барман. Той се приближи до нея с лека усмивка на лицето.

— Работа ли търсиш? — попита той. Погледът му бе бърз и преценяващ. — По-добре да опиташ в бараките на страничната улица.

Разгневена, Доминик погледна право в самодоволното лице на мъжа.

— Аз съм тук, защото търся Бриджит Лавал, и ако си търсех работа, това щеше да е последното място, където щях да погледна!

Устните на бармана се разтегнаха в още по-широка усмивка. Той вдигна ръка и посочи някъде над главата на Доминик. Тя се обърна и погледна натам. Стълбите зад гърба й водеха към балкон, където се виждаше редица от малки ложи. Тежки кадифени завеси висяха от двете страни на всяка ложа. Завесите се използваха тогава, когато двойките в ложите имаха нужда от усамотяване. Всяка ложа бе оградена с парапет, така че обитателите й можеха да гледат, когато поискат, какво ставаше в голямата зала. Доминик си спомни, че бе чувала за нещо подобно. Наричаха ги „златни кралски купета“, но тя никога не ги бе виждала преди. В тези „купета“ героите на златната треска в Клондайк черпеха жените с хайвер и шампанско. Мъже, които бяха известни в района на Юкон и за които пишеха във вестниците, бяха гордите обитатели на златните кралски купета. Тези мъже носеха имена като Големия Алекс, Бил Бързата Вода, Антоан Стендър — всички притежатели на повече от един милион долара, те бяха заслужили правото да наемат една от ложите на горния етаж. Златотърсачите, които още не бяха завоювали тази чест, поглеждаха нагоре към кралете на деня и мечтаеха за времето, когато самите те щяха да изкопаят достатъчно злато от парцелите си. Повечето от тях никога нямаше да получат тази привилегия.

Доминик гледаше изумено нагоре към покритите с кадифе парапети на ложите. В този ранен час много от тях бяха още празни. Но във втората ложа от нейната страна седеше жена с тъмна коса, в която Доминик незабавно позна майка си. Доминик пристъпи крачка напред. Тя протегна врат, за да може да наблюдава майка си в действие. Бриджит бе облечена с красива смарагдово зелена рокля, която за учудване на Доминик изглеждаше почти прилично. Вдигаше с едната си ръка чаша шампанско и усмивка сияеше на лицето й, докато се навеждаше към мъжа, който седеше насреща й. Погледът на Доминик се спря върху чашата, после се плъзна към лицето на мъжа.