Вероника Блейк - Доминик

Когато Доминик стана от леглото в каютата на Коул, краката й трепереха. Потокът от чувства, които тя не бе в състояние да контролира, сякаш бе изсмукал енергията от тялото й. Тя бе мечтала да бъде отново с него и сега, когато мечтата й се бе осъществила, изведнъж осъзна, че съвместният им живот никога не можеше да бъде какъвто тя си го бе представяла. Доминик протегна ръка и нежно погали бузата му, докосвайки с крайчеца на пръстите си белега върху едната страна на неговото лице. След това погледна неволно към ръката му. Тънка, едва забележима пурпурна линия пресичаше китката.

— Раната заздравя много бързо — каза Коул, проследявайки погледа й. Искаше да я сграбчи в прегръдките си, да я хвърли на леглото и да прави любов с нея, докато накара искрата на живот да се върне в очите й. Но знаеше, че преди това трябваше да поговорят — нещо, което бяха отлагали твърде дълго.

— Никога не съм ти разказвал как се сдобих с първия белег, нали?

Доминик тръсна глава отрицателно.

— Има много неща, които не сте ми казали, господине — каза тя спокойно. Ръката й погали лицето му. Едва наболите бакенбарди му придаваха още по-пиратски вид. Доминик го гледаше втренчено, попивайки с поглед всяка черта от лицето му, за да го запомни завинаги така, тъй като след малко трябваше да тръгне. Почувства, че лицето му се затопляше под пръстите й, докато тя галеше белега, който му бе причинил болка толкова отдавна.

— Казах ти, че ще говорим, когато се върна, и знам, че се връщам малко късно… — той се усмихна слабо. Виждайки, че за миг в очите й проблесна гняв, той побърза да добави: — Но аз действително бях решил да се върна. Затова съм тук, в Сейнт Майкъл. Отивах в Даусън Сити, за да те видя — погледът му се плъзна надолу към тялото й. Тя бе облечена с широко морскосиньо палто, което се спускаше до бедрата, скривайки от поглед корема й. Дали криеше нещо от него? Дали затова не бяха се уредили нещата между нея и златотърсача, за който тя имаше намерение да се омъжи? Пулсът му се ускори.

— Наистина ли идваше, за да ме видиш? — попита тя с дрезгав глас, усещайки, че очите й отново са пълни със сълзи. Премигна няколко пъти, за да вижда по-добре, но няколко капки потекоха по страните й.

— Предполагам, че най-добре да започна от самото начало — каза Коул, свивайки рамене. — Не искам да се извинявам за действията си. Аз ти причиних болка, Доминик, но сега трябва да ти кажа защо избягах от теб във Форт Юкон — умоляващият му поглед срещна очите й. В сините им дълбини проблесна нещо, което вече не приличаше на гняв, и той усети как сърцето му лудо заби в гърдите.

Тя отдръпна ръката си от бузата на Коул. Искаше да чуе всичко онова, което той имаше да й каже, но се страхуваше… страхуваше се, че можеше да каже нещо, което да я накара да го обича повече, отколкото вече го обичаше — а когато той й кажеше всичко това, тя трябваше да си тръгне поради страха, че тяхната история щеше да завършва всеки път по един и същ начин. Погледът й пак обходи каютата. Тук той имаше всичко, от което се нуждаеше.

Това, което Коул бе видял да проблясва в очите й, изчезна тъй бързо, както се бе появило. Той почувства, че го обхваща паника. Протегна ръце и стисна китките й с отчаян жест.

— Изглежда, за теб няма значение защо си тръгнах тогава?

Доминик не отговори. Имаше значение — и то много голямо значение, — но тя не искаше той отново да я нарани.

— Ще има ли значение за теб, ако ти кажа, че аз… те обичам? — каза той след кратка пауза. Най-после бе казал това! Страхът, който го задушаваше, изчезна, щом видя израза на мокрото й от сълзи лице. Цялото му тяло бе обхванато от тръпки. Блясъкът в очите й бе отговор на всичките му молитви.

— Наистина ли? — прошепна тя. Вътрешно се чувстваше напълно вцепенена. Трудно й бе да повярва. Той й бе казал, че я обича, и всичко в нея — умът й, тялото й — копнееше да откликне на думите му. Но си помисли, че тези три малки думи нищо не променяха. Бе й казал, че я обича, но какво означаваше това? Погледна го, без да каже нищо. Усмивка бе повдигнала ъгълчетата на устата му. В сивите му очи блестяха недоизказаните чувства и любовта му бе изписана на лицето му. Но какво означаваше любовта на Коул? Означаваше ли тя дом, семейство, деца, които да заместят първото дете, което бе изгубила? Всички тези въпроси се блъскаха в мозъка й, когато Коул нежно я придърпа към себе си и я взе в скута си.

— Обичам те — повтори той, когато лицата им бяха на едно и също равнище, така че той можеше да погледне отблизо в очите й. — Искам винаги да бъдеш с мен.