Вероника Блейк - Доминик

— Ще отплаваме незабавно — каза той, докато двамата бързаха към пристанището. Той не обръщаше внимание на хората, които вървяха срещу тях. Това, че „Екселсиор“ току-що бе хвърлил котва в пристанището на връщане за Сан Франциско, не го интересуваше ни най-малко. Коул ускори крачките си. Мислите му бяха съсредоточени върху двете неща, които сякаш се бяха превърнали в цел на живота му — да стигне до Даусън и да види отново Доминик. Всичко друго, с което щеше да се сблъска, след като постигнеше тези две цели, щеше да намери някакво разрешение — или поне така му се струваше.

Хвърляйки кратък поглед около себе си, Коул си пробиваше път през тълпата пътници от „Екселсиор“, които отиваха към главната улица. Изведнъж изпита странно чувство. Той направи още няколко крачки, постепенно забавяйки ход, докато най-накрая спря на място.

— Какво има пък сега? — попита нетърпеливо Лутър, обръщайки се назад към Коул. — Забрави ли нещо? — попита той, забелязвайки странния израз на лицето на приятеля си. Коул гледаше така, сякаш току-що бе видял призрак.

Коул се бе обърнал рязко към отдалечаващата се група пътници от „Екселсиор“. Нещо — той не знаеше точно какво — му подсказваше, че пред него бе отговорът на многобройните му молитви. Погледът му се плъзна по гърбовете на пътниците. Не видя какво би могло да причини усещането му и все пак нещо го накара да извика нейното име…

— Доминик?

Вятърът свистеше в ушите й, но независимо от смразяващия му вой, тя чу гласа, който я викаше и инстинктивно се обърна. Останалите пътници продължаваха напред, докато тя остана сама на пристанището… Беше сигурна, че гласът, който бе чула, бе само плод на въображението й, рисуващо й картините, които би искала да види. Но с отчаяна надежда тя се помоли поне веднъж съдбата да не бъде така жестока към нея. Устните й се разтвориха в опит да произнесе името му, но тя не каза нищо, сякаш се боеше, че ако каже, той ще изчезне от поглед и тя щеше да разбере, че отново е сънувала.

— Доминик! Господи, Доминик, не мога да повярвам, че това си ти! — извика Коул, спускайки се към нея. Той я взе в прегръдките си, без да срещне съпротива. Тя не каза нищо, когато той я притисна до себе си, затова той продължаваше да я прегръща. Прегръщаше я, притискаше я до себе си, казваше й думите, които тя тъй дълго бе мечтала да чуе…

— Доминик! Аз се връщах в Даусън — трябваше да те видя отново — казваше той. — Бях глупак, когато се опитах да избягам от теб, Доминик!

Тя продължаваше да мълчи. Коул отметна глава назад, за да я погледне, без да я изпуска от прегръдките си. На лицето й бе изписан израз на изненада и недоверие. Той изпита силно чувство на вина. Знаеше, че никога не се бе съмнявала в това, че той ще се върне при нея, когато я бе оставил във Форт Юкон. Сега тя сякаш се съмняваше във всяка от неговите думи. Той се запита дали някога щеше да бъде в състояние отново да му вярва.

Бурята от чувства, която бушуваше в душата на Доминик, я правеше неспособна да реагира. Възбудата й бе примесена със страх. Думите му, докосването на ръцете му бяха като мехлем за раните, които той самият й бе нанесъл.

— Коул — най-после прошепна тя и го погледна с любов в очите… тези искрящи сиви очи, които я бяха преследвали неотлъчно всеки миг.

Коул усети как остър страх сякаш го хвана за гърлото, докато се вглеждаше в дълбоките й сини очи. Помисли, че тя бе престанала да го обича. Страхът му започна да се разсейва, когато тя вдигна поглед към него и очите им се срещнаха. Той разбра, че тя все още имаше чувства към него, но все пак… имаше и нещо друго — нещо ново, което той не можеше да определи.

— Не мога да повярвам, че те срещам тук — каза той след дълго мълчание и погледна към залива. — С „Екселсиор“ ли пристигна?

Преди да успее да проговори, Доминик преглътна с труд и си пое дълбоко въздух.

— Да… аз… аз се връщам в Сан Франциско.

Коул я погледна окуражен. Имаше само един въпрос, който трябваше да й зададе, за да бъде сигурен в радостта си.

— Какво стана със златотърсача в Даусън Сити? — той забеляза странен израз на зачервеното й лице.

Гротескният образ на Джек Скрогинс премина през съзнанието на Доминик.

— С това не стана нищо — каза тя, небрежно свивайки рамене. Ръцете на Коул все още бяха на раменете й, но на нея й се стори, че той бе прекалено далече. Прииска й се отново да я притисне към себе си. Запита се дали не бе способен да отгатва мислите й, защото в същия момент ръцете му отново я обгърнаха и я притиснаха към силното му и топло тяло. За момент тя се остави да бъде погълната от чувството на любов и сигурност, което той винаги предизвикваше. След това си припомни, че с него вече никога нямаше да може да се чувства сигурна. Един ден той отново би могъл най-неочаквано да я напусне, както бе направил във Форт Юкон.