Вероника Блейк - Доминик

След като благодари на съдбата за невероятното си щастие, Коул разтвори прегръдките си и я хвана за ръка.

— Искам да ти покажа нещо — каза той. Усмивка се появи на устните му, докато я водеше след себе си, минавайки покрай Лутър. Очите му срещнаха за момент тези на Лутър и той видя израза на изненада, но също така и на радост върху лицето на приятеля си. Двата мъже нямаха нужда от обяснения помежду си. Коул знаеше, че Лутър сам бе разбрал, че нареждането му за незабавно отплуване вече не бе в сила.

Без да вижда нищо около себе си, Доминик последва Коул до края на пристана. Безброй мисли се блъскаха в съзнанието й, но една надделяваше над всички други: явно съдбата бе взела под крилото си нея и Коул, и сега вече щеше да ги остави заедно завинаги. Коул продължаваше да я дърпа след себе си и когато спряха пред огромния кораб с фигурата на сирена на носа, Доминик почувства силна възбуда. Тя хвърли поглед наоколо, докато Коул се облягаше на перилата. Преди той да каже нещо, тя вече знаеше, че това бе неговият кораб.

— Това е „Корабът на свободата“, Доминик — Коул се обърна към нея и добави: — Този кораб е наш, мой и на Лутър — той си пое дълбоко дъх и продължи: — Някога мислех, че кораб като този е всичко, което искам и от което имам нужда. Но това бе, преди да те срещна.

Нежните му думи галеха слуха на Доминик. Тя искаше той да продължава да й говори такива думи, без да спре, но когато неочаквано почувства устните му върху своите, разбра, че имаше и по-приятни неща от думите. Когато я докоснаха, устните му бяха студени от ниската температура, но за по-малко от минута те станаха трескаво горещи. Доминик отвърна на целувката му, без да се замисля. Устните й се разтвориха, за да допуснат търсещия му език. Тялото й трепереше от усещанията, които само той можеше да предизвика или задоволи. Когато почувства, че я вдига на ръце, тя вече се бе оставила да я увлекат страстите, свързани единствено с него.

Докато я носеше към каютата, тя не забелязваше моряците, които гледаха към тях, нито студения дъжд, примесен със сняг, нито каквото и да било друго, освен че наистина бе с Коул. Не забелязваше нищо около себе си — нито дори обзавеждането на каютата му, когато той я постави на леглото си и се наведе над нея, продължавайки да я гали и целува. Всички стари чувства се връщаха още по-силни — сякаш времето, което бе минало от раздялата им, въобще не съществуваше. Но когато Коул най-после се отдръпна за миг, за да си поеме дъх, Доминик се опита да обуздае емоциите си. Изненадата от срещата отстъпваше място на здравия разум. Не трябваше да позволява целувките му да замъглят разсъдъка й.

— Коул, недей! — каза тя задъхано.

Той я погледна изненадан.

— Какво не искаш да правя?

Трепереща въздишка се откъсна от влажните устни на Доминик.

— Недей отново да правиш това с мен — една сълза издайнически се показа в крайчеца на окото й и се търколи надолу към възглавницата под главата й.

Коул се надигна и седна на края на леглото. Бореше се с огромното чувство за вина, което го измъчваше заради това, че я бе напуснал във Форт Юкон. Да каже „извинявай“, не беше достатъчно.

— Тогава не се върнах при теб, защото смятах, че ще бъдеш по-добре без мен — със златотърсача, който трябваше да се ожени за теб там, в Даусън — той с изненада чу смеха й.

Доминик също се надигна така, че да седне до Коул на ръба на леглото. „Ако само знаеше какво представлява Джек Скрогинс!“ — си помисли тя. Сега обаче Джек бе последният човек, за когото искаше да говори.

— Явно си смятал, че е по-добре за мен да не знам въобще защо си решил да си тръгнеш!

Изненада го студенината в гласа й. Странният й празен поглед също го накара да потръпне. „Какво бе станало с нея в Даусън Сити? Дали краткото време, прекарано в Клондайк, бе отнело невинността й, заедно с желанието й за живот?“ — замисли се Коул, усещайки мъчителна тъга в сърцето си.

— Нямах какво да ти предложа — каза той, свивайки широките си рамене. — Корабът ми потъна и нямах никакви пари.

— Ти мислеше, че главното за мен са парите, нали?

Коул поклати отрицателно глава, поглеждайки в пронизващо сините й очи.

— Не, но знаех, че искаш дом и почтен живот, както и всичко, което съпровожда тези две неща. — Той наведе глава, добавяйки: — Аз не можех да ти дам всичко това.

Доминик погледна към виновното му лице и почувства безизходността на положението, в което се намираха. Наистина искаше всички тези неща — заедно с него. Но бе очевидно, че той искаше нещо съвсем друго. Тя се огледа: малката каюта бе скромно обзаведена. Писалищна маса и стол, легло, рафтове на стената и широк скрин с огледало — всичко бе от скъпо махагоново дърво с много добра изработка. Във въздуха се чувстваше миризма на тютюн, издаваща мъжко присъствие. По стените висяха различни карти и картини, изобразяващи слънчеви плажове. Морето бе неговата любима и тази каюта бе домът на Коул — единственият дом, от който той имаше нужда.