Дмитрий Биленкин - Гениалният дом

— Светлината гасне.

— Рано е още! Припомнете си как се държи потъващият. Ако къщата завладее батерията, край на свободата ни.

Светлината мигна няколко пъти и угасна. Млъкнаха и крановете.

— Наистина прилича на агония — прошепна Смолин.

— В къщата още тлее животът.

— Как мислите, все така ли ще бъде до края?

— Че какво друго й остава.

Смолин трепна.

— Въздухът! Може би е по-добре…

— Да пуснем батерията ли? Задушаването не става мигновено, ще успеем.

— Смятате ли, че прозорецът вече ще поддаде?

— Да, ако го ударим по-силно.

Подът сякаш се бе изпотил от усилията — от него излизаше силна миризма. Преодолявайки погнусата си, Смолин размърда ръката си и напипа в тъмнината един израстък. Той слабо се раздвижи. Смолин веднага дръпна ръката си. Мъртвата тишина на къщата не можеше да ги измами. Напрегнатата, страшна с безмълвието си борба продължаваше. Той живо си представи как агонизиращите тъкани се преустройват, как трескаво сноват сигнали, но свързващите организма токове отслабват, а къщата инстинктивно, с последни усилия търси спасителния приток на енергия, търси настойчиво, слепешката, безумно, безпаметно, като огромна, посечена с нож гъба… Или като човек в агония, насаме с настъпващата смърт.

Смолин почувствува, че се задушава. Пое трескаво въздух, но вместо облекчение в гърлото му нахлу тежка задушлива миризма, сърцето му заудря в паника, в мозъка му се заби остра болка.

— Чуйте, Юрков…

Конвулсивно хриптене вместо отговор. Вентилацията отказва. Така бързо! Не може да бъде!

— Задушавам се…

— Спокойно! Държа израстъка. Почти се домогна, гадът!…

— Въздух… Дайте енергия на къщата, дайте!

— Без паника! Това е нейната миризма, тя се задържа долу… Станете и хвърляйте! Бързо, при прозореца, чувате ли?

Смолин искаше да стане, но краката му се подкосиха. Пред очите му се завъртяха червени петна. Като че ли нямаше вече въздух. В гърлото, в дробовете му навлизаше нещо лепкаво, задушаващо.

„Къщата… В нея всички реакции са ускорени… Тя умира и отделя, отделя… Трябва да успея…“

Той напипа нещо и залитайки, се изправи. Болката в главата заглушаваше ужаса, край… Като от друг свят до него стигна нечие сумтене.

„Крановете ли? Не, това е Юрков… Сметките ни излязоха криви… Хайде още една крачка…“ Напипа нещо тежко. Вдигна го от пода. През прозореца се виждаше някакво съзвездие. „Натам, в съзвездието…!“

Ръцете, тялото запратиха тежестта право в центъра на съзвездието, то се изви, Смолин усети, че залита, пада и страшната болка в мозъка му блажено стихва. Всичко угасна.

… Миг, вечност? Тъмнина, нещо мокро тече по лицето му…

— Дойдохте ли на себе си?

Нечии ръце внимателно го повдигат, въздух лъхва мокрото му лице, до ухото такъв познат глас. Юрков?

— Аз… аз ли разбих прозореца?

— Всичко е наред… Не, вие не го разбихте.

— Значи вие…

— Къщата. Погледнете.

Смолин повдигна глава почти без усилие. Хиляди искрящи точки обсипваха прозореца и звездите се губеха сред тях.

— С последни усилия — зашепна Юрков — къщата разтвори всичките си устица. Нали дишането е най-важното нещо.

— За кого? — Смолин стисна ръката на Юрков.

— За нас, разбира се — в гласа на Юрков имаше удивление. — Всичко, което правеше къщата, го правеше само за нас. И преди да загине, тя се погрижи пак за нас. Нали ние сме нейната душа.

Юрков се изсмя. Смолин, опирайки се на рамото му, се изправи.

— Можете ли сам да се движите?

— Както виждате.

— Тогава да не губим време. Темпо, темпо! Ще разбием прозореца и… Ах, колко лошо се получи! Сега, предполагам, няма да искате и да се приближите до такава къща.

— Нищо не разбирате — неочаквано и за самия себе си отговори Смолин. — Трябва да се сприятелим с този дом, но и той трябва да свикне с нас. В случая е нужно да потърсим общ език, а това е занимание за спокойни и търпеливи хора като мен.

© 1976 Дмитрий Биленкин

© 1983 Цвета Пеева, превод от руски

Дмитрий Биленкин

Гениальный дом, 1976

Сканиране, разпознаване и редакция: Flex

Издание:

Дмитрий Биленкин. Живият пясък. Научно-фантастични разкази

Издателство „Георги Бакалов“, Варна, 1983

Съставител: Димитър Пеев

Рецензент: Людмила Стоянова

Редактор: Каталина Събева

Оформление: Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев

Рисунка на корицата: Текла Алексиева

Художествен редактор: Иван Кенаров

Технически редактори: Пламен Антонов и Асен Младенов