Дмитрий Биленкин: Гениалният дом

— Вярно! — Юрков се удари по коляното. — Милиарди, казвате? Във всяко кътче на земята, А какво ще кажете за стотици милиарди? Трилиони? Всеки човек ще получи възможност да си построи такъв дом, и то по свой вкус. И не един, а колкото поиска. Ето я истинската перспектива. Не ме гледайте така! Сега ще ви покажа нещо. Елате, елате!

Юрков хвана Смолин и го заведе в антрето.

— Тук — пръстът на Юрков посочи гнездото на батерията — е скрита най-важната особеност на къщата. Почакайте, не възразявайте! В какво е основното противоречие на съвременното строителство? Че на човека са нужни помещения в най-различни места на планетата — за работа, за почивка, когато пътува, а не може да живее във всичките едновременно. Затова има толкова празни и полупразни сгради, които са необходими само за определен случай, временно. Излишен разход на материали и пространство. Какво следователно трябва да бъде идеалното строителство? Къщата да я има, докато е необходима и когато нуждата от нея отпадне, да я няма. Ние се намираме точно в такава къща.

— Нима искате да кажете, че…

— Да!!! Първо махаме капачето. Тук, както виждате, има най-обикновен бутон за изключване. Второ — сваляме, без да пипаме батерията, предпазителя! Натиснете!

— И… какво ще стане?

— Къщата ще изчезне.

Ръката на Смолин замря на бутона.

— А ще успеем ли да избягаме?

— Докато има човек в някое от помещенията, къщата ще остане цяла. По-смело. Така… Сега — навън. Не бързайте, задействува със закъснение от три минути. За всеки случай… А сега се разположете спокойно на тревата и гледайте.

Къщата пред очите им почна да омеква, да се смалява, да се топи. Обви се в мъгла. Задуха вятър. Клоните на брезите се запревиваха. Замириса на озон.

Юрков спокойно гледаше часовника си.

— Точно деветнадесет минути. — Той стана и се протегна. — Какво ще кажете?

— Гениално! — Смаян, Смолин се взираше в мястото, където до преди малко стоеше къщата. — Не съм и сънувал такова нещо!

— Вярвам ви. — С пружиниращи крачки Юрков обходи мястото. — Чиста поляна. Къщата я няма, разпадна се, като върна на природата всичко, което бе взела. Напълно затворен кръг! А!

Смолин затърси някакви следи по тревата. Пет кръгчета с повалена трева, увехнала по края. Нищо друго. Не, не само това. Точно в средата лежеше цилиндърът на батерията, а до него зеленикавото яйце.

— Можете да го вземете — ликуваше Юрков — и пак да го използувате.

— А този… зародиш… същият ли е? — кой знае защо шепнешком запита Смолин.

— И да, и не — весело отвърна Юрков. — От този „жълъд“ ще израсне нова къща, не по-лоша от предишната. Което ще видим ей сега…

Той тръгна, подсвирквайки си, към реалета за излъчвателя.

Отново задуха вятър. Излегнат на тревата, Смолин наблюдаваше как расте къщата. Неговата къща. Къща, която се появяваше и изчезваше като фокус, която можеш да пренесеш на другия край на света в чантата си, да я построиш там и пак да я скриеш в джоба си. Къща, която взима всичко от природата, а после й го връща като дървото, като лайкучката.

— Моля, заповядайте! — извика Юрков.

Зданието бе малко по-различно от предишното. Размерите, пропорциите се бяха запазили, разликата беше в някои дребни подробности.

— Правилно — изпревари въпроса му Юрков. — Децата никога не приличат напълно на родителите си. Впрочем еднообразието омръзва. Сега вече сам се разпореждайте, като стопанин.

Смолин влезе в къщата, сам постави батерията, разгледа помещенията. Юрков вървеше с безразличен вид подире му. Въздухът навсякъде бе свеж и приятен, от крановете бодро течеше вода, стереоекранът превключваше от една програма на друга, мисломебелите, извивайки се послушно, приемаха нужната форма. Зад прозорците зеленееше гората, лъкатушещата река искреше като посипана със звезди, но от гънките на хълмовете вече пропълзяваха глухи предвечерни сенки.

— Надявам се, че вашият запас от чудеса е изчерпан. — Смолин се обърна и го погледна.

— Уви! — Юрков съкрушено разтвори ръце.

— Не се ли превръща къщата в… мелница, или в дракон?

Юрков иронично се усмихна:

— Ако настоявате…

— Какво, какво?

— Не, не, аз се пошегувах. Работата по далечна хибридизация все още е в теоретическия си стадий.

— Но! — Смолин тежко се отпусна в креслото. — Чуйте, драги прогресисте… Не прекалявате ли? За каква хибридизация говорите? Между какво?

— Между къща и реалет. Та нали всяко дело трябва да има перспектива, не е ли така? Портативен домолет, какво лошо има?