Дмитрий Биленкин: Гениалният дом

В антрето Юрков се спря.

— Последната операция, само за минута. Виждате ли този червен кръг на стената? Тук е контактът. Махаме предпазителя. Има гнездо за батерията. Взимаме я… — Юрков извади от чантата си цилиндър, свали капачката му. Разкриха се металните пластинки на контакта. — Ето! Пъхаме батерията в гнездото — следете! — така, влезе… За месец, а и за повече къщата е обезпечена с енергия. Срокът за зареждането й наново зависи от вашите потребности и състоянието на небето. Освен това къщата разполага и с малък запас активационна енергия, която се е натрупала по време на строителството. Но това е дреболия, както впрочем и светлината на слънцето. Истинското сърце на къщата е тук! Сега да разгледаме помещенията. Моля.

Стаите бяха две — по-малката предназначена за кабинет, по-голямата — за спалня. Кехлибарените плоскости на стените отразяваха слънчевата светлина, струяща от прозорците. Отблясъците се събираха в извития кремав таван като в чаша. В спалнята, на огромен стереоекран, се поклащаха сенките на брезите. В стаите нямаше никакви мебели. Смолин вдигна вежди.

— Мисломебели ли?

— Да.

Юрков махна изящно с ръка. Подът се изду, образува облегало и седалка — Юрков, без да се огледа, се отпусна в оформилото се вече кресло.

— Не ви ли харесва?

— Не казвам, че не ми харесва. Но по-просто е да се поставят обикновени мебели. Ще се спести излишно изразходване на мускулна и мисловна енергия.

— Преувеличавате — с незабележимо движение Юрков преправи креслото си и сега почти се излегна в него. — Не е толкова сложно и трудно. По-добре ли е да мъкнем цялата обстановка със себе си? Две премествания са равни на един пожар, са казвали едно време. Впрочем не намирате ли, че светлината е прекалено рязка? Не взехме пердета, но…

Юрков капризно присви очи. Кристалът на прозореца, оставайки все така прозрачен, мигновено потъмня и светлината в стаята стана по-приятна, разсеяна.

— Тънка работа — призна Смолин.

— Това не е нищо! — скочилият Юрков имаше вид на фокусник, в ръкава на който потрепва гълъб… — Елате, тук се вижда колко е тънък биолитът на прозореца. А какво ще стане при по-силен удар? Ако се разлудува дете? Затича се, блъсне се… Все пак височината е към два метра. Да възпроизведем положението. Аз имам по-голяма маса от едно дете, затичвам се… Не гледайте мен, а прозореца! Едно, две…

Юрков се спусна. Материалът беше толкова прозрачен и тънък, че изглеждаше сякаш Юрков ще излети като снаряд през прозореца. Смолин неволно понечи да го хване. Напразно. Прозорецът сякаш мигна, сви се по-бързо от зеницата на окото и отблъсна Юрков, както стената топка. Смолин ахна. Прозорецът бавно почна да се разширява, изпъкналият биолит се изглади и всичко прие предишния си вид.

— Не би ли било по-просто да направите биолита по-дебел? — с недоумение промърмори Смолин.

— Пита се дали е трябвало — Юрков се усмихна. — О, вие не можете още да си представите каква е нашата къща. Добре, да продължим разглеждането. Тук е кухнята, тук — банята, тук — тоалетната. Вода между впрочем подава самата къща: колкото и дълбоко да се намира водоносният пласт, централната опора ще стигне до него не по-зле от корените на всяко дърво. Тук е сауната… Тук… Тук…

Юрков продължаваше да изрежда, това пречеше на Смолин да посвикне с къщата. Мъкнеше се след него и само кимаше в отговор.

— Усещате ли някакъв мирис. Или дъх на застоялост?

— Какво? О, не. Въздухът е свеж.

— Горски! Обърнете внимание. Във всички помещения въздухът е свеж, горски! Въпреки че в къщата непрекъснато стават обменни реакции. Даже тухлата мирише, камо ли живо същество… Напразно ще търсите вентилационна уредба или някакъв процеп. Пълна херметичност. Вентилация в обикновения смисъл на думата няма, няма никакви отдушници, нито течения, а въпреки това въздухът е прекрасен. Виждали ли сте нещо подобно?

— Да си призная, не.

— Досещате ли се как е устроено?

Смолин поклати глава. Юрков благоговейно понижи глас:

— Прозорците дишат, те вентилират въздуха. Милиарди невидими устица, без прозрачността да пострада, как ви се струва? Ето защо слоят е толкова тънък. Всичко е предвидено! Някога наричаха тези къщи машини за живот. По-добре да я наречем консервна кутия. Функционално нашата къща е организъм. И като всеки организъм тя се стреми да поддържа в себе си оптимална среда. Принципът на хомеостата. Никоя друга къща не е способна едновременно да се самоподдържа и да произвежда всичко необходимо за човека — да се самозащищава, както стана с прозореца, и да охранява човека. Растение, чиито реакции са ускорени милион пъти. Нека вилнеят бури, да стават земетресения, враг да ви напада с оръдия — можете да спите спокойно. Къщата ще пусне допълнителни корени, мигновено ще уплътни стените си, с една дума — ще се приспособи към новите условия.