Дмитрий Биленкин: Гениалният дом

— Просто е забележително! — ядосан изрече Смолин. — Тъкмо имах нужда от малка летяща къщичка. Ето какво — нямате ли една проста селска къща?

— Селска къща? А, от онези древните, от трупи, на пачи крак. Ами, разбира се, разработва се такъв ембриоескиз. Стени от сечени дървета…

— Достатъчно! — направо изкрещя Смолин. — Още една дума и ще… Искам просто и скучно да поживея във вашия идеален дом.

— Това е — усмихна се Юрков. — Сега ще донеса нещата ви.

— Защо? Аз сам.

— Не, това е мое задължение.

Свивайки рамене, Смолин остана в креслото. Мълчанието на къщата го обви. Никакъв звук, пълна неподвижност, като в омагьосан замък. И не съвсем. Косите лъчи на слънцето осветяваха прашинките и той забеляза, че стените привличаха към себе си този светъл пърхащ рой. Навсякъде се усещаше присъствието на къщата, като невидим, услужлив слуга. Едва сега Смолин осъзна, че не е заобиколен просто от стени, а е вътре в организъм, който диша, живее свой таен живот. Скочи рязко и отиде до прозореца. Пейзажът навън бе спокоен, привичен. Обърна се. Стаята беше стая — просторна, уютна. Нервите му се отпуснаха. „Консерватор си ти — укори се Смолин. — Наистина си консерватор. Живяхме в пещери, в небостъргачи, сега ще поживеем в ембриоди. Всичко е въпрос на навик.“

Съвсем отблизко се усещаше мирисът на материала — неопределен, тръпчив, какъвто понякога се носи над горска поляна. Поглади стената. На пипане материалът приличаше на дърво, на гладка борова дъска. Пръстите му усетиха приятна прохлада, но това не беше студенината на камъка, на пластобетона; така прохладна можеше да бъде само кората на бора в някоя дълбока сянка по пладне.

Непонятен шум в антрето привлече вниманието му. Зачу се глух удар.

— Юрков, да ви помогна ли? — викна Смолин.

Изтича в антрето и замря като вцепенен. Разрошен, мърморейки ядосано, Юрков блъскаше с рамо вратата, но тя не помръдваше. От вещите, които трябваше да донесе, нямаше и следа.

— Какво ви е?

— Нищо, нищо, абсолютно нищо, тука… малка бъркотия… Аз само за мен…

Юрков блъсна с рамо вратата, но тя не се помръдна.

— Но тя е заключена — изуми се Смолин.

— Не е заключена — промърмори Юрков. — Нещо заяде. Хайде заедно, едновременно…

Смолин се спусна да му помага. От дружния трясък вратата леко се огъна.

— Аха! Още малко…

— Юрков! — Смолин ужасен го хвана за ръката. — Гледайте. Стената сраства с вратата!

— Вие сте полудели.

— Пролуката изчезва. Вижте!

Зачервеното от усилията лице на Юрков пребледня.

— Хайде, бързо, по-силно! Раз, два…

От силния удар вратата отново се огъна.

— Поддава!

Нищо подобно — те сякаш се блъскаха в скала.

— Юрков — задъхан рече Смолин, — това не ми харесва.

— И на мен също.

— Как ще излезем оттук? Слушайте, да не сте сбъркали зародиша? Може би това е блиндаж или затвор за любители на старини?

— Не се шегувайте — търкайки мрачно рамото си, каза Юрков. — Невероятно, но къщата като че ли иска да пи зазида.

— Тогава извикайте техническата помощ!

Юрков го погледна изпод вежди.

— Видеофоните ни останаха в реалета, ако си спомняте.

Смолин машинално опипа китката си, където винаги, откакто се помнеше, беше верижката, необходима и привична като въздуха.

— Каква несъобразителност! — кипна Смолин. — Това… Къде отивате?

Юрков изтича в стаята, трескаво оформи табуретка и с всички сили я запрати в прозореца. Табуретката се смачка.

— Така си и мислех — Юрков захвърли табуретката. — Ругайте, проклинайте, но аз нищо не мога да разбера!

— Успокойте се — кротко каза Смолин. — Мен — не, но вас навярно ще ви потърсят, ако не днес, утре.

— Кажете по-добре — след месец! Ама че съвпадение! Всички знаят, че тази нощ отлитам при жена си на Марс и дълго няма да ме има.

Смолин тихо се разсмя.

— Толкова забавно ли намирате положението ни? — измърмори Юрков.

— Извинете… Забравих, че за вас това не е просто приключение.

— Не е там работата — Юрков шумно седна в креслото. — Нямам понятие какво може да е станало с къщата и това ме тревожи повече от всичко. Какво ли е намислила?

— Намислила? Но нали вие казахте, че тя не…

— Тя е разумна толкова, колкото и брезата, не се хващайте за думата. И все пак сега прояви самостоятелност. Нарушена е програмата, което в същност е невъзможно.

— Хм… — Смолин също седна. Оранжев лъч от залязващото слънце се плъзна по коленете му. — Аз, разбира се, не съм ембриотехник, но през свободното си време обичам да се занимавам с цветя. Програма, после самостоятелност, всичко е свобода на волята. Трябва да си изясним нещата спокойно, без да бързаме.