Дмитрий Биленкин: Гениалният дом

Вятърът съвсем стихна. Къщата продължаваше да се оформя. Сякаш вътре работеха нечии сръчни пръсти. Юрков отдавна бе оставил излъчвателя и разсеяно гледаше встрани, дъвчейки някаква сламка.

Слънцето изпълзя от облака и първият ярък лъч се отрази в кристалните плоскости на прозорците, огря извитите стени, очертаха се сенките, сякаш изкусна четка бе положила последната си мазка.

— И така — Юрков погледна часовника си, — само за седемнадесет и половина минути. Честита ви нова къща.

— Да-а… — вирнал брадичка, Смолин оглеждаше къщата. — Ембриотехниката, както виждам, е отишла много напред. Каква бързина и точност!

— Стараем се — Юрков сдържано се усмихна. Впрочем, главното в случая не е скоростта. Изобщо класическата ембриотехника е вече отминал етап.

— Отминал ли?

— Основният принцип си е същият — да вършим всичко както природата, да го правим дори по-добре от природата. Съвпадат и основните начини на строителство. Зародиш, семе, клетка, в която е заложена цялата генетична програма за развитието на организма, както в жълъда е скрит бъдещият дъб. Храненето и растежът са за сметка, така да се каже, на местните материали — въздуха, почвата, водата, енергията на слънцето… тоест на излъчвателя, но това не е съществено. С една дума, аналогията е пълна, освен скоростта — тя е милион пъти по-голяма. Човек ускорява всичко, до което се докосне. Не е ли така?

— Всичко ли? И себе си значи. — Смолин недоверчиво поклати глава. — Но вие не отговорихте на моя въпрос.

— Имайте търпение. Вие не само ще чуете, но и ще видите отговора.

— Ще го видя ли?

— Така, както виждате тази къща.

— Тогава защо да не направим това сега?

— Първо трябва да ви покажа къщата, а ние не можем да пристъпим прага, докато там не се установи термодинамично равновесие. И второ — моите прадеди не случайно са били амбулантни търговци — аз обичам да се похваля със стоката си!

— Стока ли казвате? Отдавна не бях чувал този архаизъм.

— Архаизъм е наистина. И все пак не е без значение това, дали тази хижа ще ви хареса. Повярвайте ми, сравнението не е чак толкова нелепо.

— Дълго ли ще говорите с недомлъвки?

— Отначало нека да обобщим най-главното. Обожавам последователността! Вие искахте да поживеете и да поработите в усамотено и красиво място. Така ли? Така. Избрахте мястото, ето ви и къщата. Харесва ли ви?

Смолин кимна. Къщата приличаше на изящна раковина, охранявана от брезите. Макар да беше издигната над земята и опорите да изглеждаха хилави, не се получаваше впечатление за неустойчивост. Коя бе причината? Не в стълбата, която се спускаше от входната врата. Очевидно криеше се в пропорциите. Къщата просто се включваше в околния пейзаж. В нея имаше характерната за творенията на природата естественост. Да, създателите й умееха да работят с размах и вкус.

— Неловко ми е някак — промърмори Смолин. — Такова нещо заради един човек. Аз разбирам, къщата не е построена само заради мен, в нея ще живеят и други хора. Но… Това пък какво е?

Внезапно основите на къщата засветиха, излъчвайки към земята меко разсеяно сияние.

— Да вървим!

Юрков грабна чантата си и заситни към къщата.

— Тази светлина — подхвърли той — означава, че къщата е готова да приеме стопаните си. Впрочем вие се страхувахте, че строителството ще повреди поляната. Надзърнете под основите.

Смолин се наведе. Цялата плоскост излъчваше топли слънчеви отблясъци. Под къщата и около нея проблясваха капчици гъста роса. Тревата навсякъде изглеждаше както преди, само около централната опора се виждаше изсъхнала ивица.

— И там ще се оправи — махна с ръка Юрков. — Съгласете се, че нашата къща с нищо не е навредила на природата.

— Значи, тази светлина замества слънцето на останалата в сянка трева.

— Точно така. Влизайте, влизайте. Трябва да ви представя на къщата.

— В какъв смисъл?

— В буквален, да ви запозная. Все пак това не са просто стени, покрив и така нататък. Пред вас е квазисъщество. Расте, храни се, диша — живее в известен смисъл.

— Живее?

— Добре, добре — функционира. В случая и философът ще се обърка. Може да не изтривате краката си. Колкото и да са мръсни подметките, стълбата ще изсмуче всичко.

— На принципа на перисталтиката ли?

— Разбира се.

Подметките леко полепваха към стъпалата. Смолин натисна по-силно крак. Обувката му потъна в пореста, еластична материя.

— Не е ново…

— А, излишни новости не са необходими. Те и без това изобилствуват тук, сигурен съм.