Дмитрий Биленкин - Гениалният дом

— Просто нищо друго не ни остава — раздразнено отговори Юрков. — Не виждам изход, а знам, че трябва, задължително е да го има и толкова по-зле за нас, ако не го намерим.

— Да, глупаво положение — съгласи се Смолин. — Просто нелепо!… Вие казвате — нарушена е програмата. Коя програма? Всичко, което едно растение прави, е за самосъхранение. На себе си, на потомството, на вида… Впрочем така действува всяко същество. Тази програма, доколкото разбирам, е присъща и на нашата къща.

— Разбира се. Но основната й програма е съхранение на обитателите. Тоест на нас. И тя е нарушена.

— Така ли? Но постъпката на къщата — защото тона, което тя направи, може да се нарече постъпка — според мен не противоречи нито на тази, нито на другата програма.

Юрков отчаяно заклати глава.

— Не, вие не разбирате! Нарушена е основната програма за опазване на обитателите. Къщата престана да ми се подчинява. А втората програма изключва това.

— В нея има ли ясна команда, еднозначна, в този смисъл?

— Е, не съвсем. Когато имаш работа с генетиката, не може да се регламентира всичко до най-малки подробности. Даден е общият принцип.

— Ах, общият принцип — Смолин кисело се усмихна. — Веднъж, като се ровех в литературата, попаднах на древен юридически казус. Двама мъжаги пресрещали в тъмна безлюдна уличка самотни жени и най-учтиво им искали назаем пари. Не заплашвали, тяхното оръжие било самото положение, страхът от възможното насилие. Но формално те не нарушавали закона, нелепо е да се забранява на някого да иска от непознати хора назаем пари. Когато ги уловили, наложило се да допълнят закона.

— Защо оприличавате къщата на разумно същество? — намръщи се Юрков. — Стотици пъти е изпробвана и никога…

— Ами ако тази е мутант?

— Мутант?

— Защо не? Или тя не подлежи на мутации. Но генетиката е съвсем сходна.

Юрков отправи към Смолин поглед, пълен с недоумение.

— Но моля ви! Теоретическата вероятност за такава мутация… Но какво пък толкова я е накарало да мутира?

— Малко ли причини може да има? Космическа радиация, някакви почвени вещества…

— Не мислете създателите на къщата за толкова глупави! — отсече Юрков. — Те, разбира се, са отчели възможността за мутиране. Взели са под внимание всички известни фактори и… — Той замря с отворена уста. Какъв идиот съм аз! Как мога да бъда такъв метафизик! Слушайте, вие имате поразителен ум!

— Познах ли?

— Не, в случая не е само това! — Жестикулирайки, Юрков взе да се разхожда припряно из стаята. — Какво са нашите жалки мутации в сравнение с тази мигновена приспособимост. Имаме съвсем друг тип еволюция. Това ще преобърне цялата теория, нещо повече — ще създаде нова! Разбирате ли?! Биологичната еволюция е мутации плюс подбор; техническият прогрес е също своего рода мутации: изобретения, открития — и пак подбор. А новата еволюция от хибриден тип нали трябва да има свои, особени случаи на мутации и подбор? Ама че сме безмозъчни метафизици! Каква е първата, основна цел на къщата? Правилно, самосъхранението. Заповедта ни да се самоунищожи къщата противоречи ли й? И още как! При какви условия „програмата за самоунищожение“ не би била изпълнена, дори ако е натиснато копчето? Аха, досетихте ли се? Няма да бъде изпълнена тогава и само тогава, когато в къщата се намира човек. Това е всичко. Тази къща стотици пъти е умирала при експериментите, а това е вече еволюция, подбор. И тя се е научила как да заобиколи забраната, без да я нарушава. Зазидвайки ни, тя придобива безсмъртие!

— А какво става с втората програма? — запита Смолин.

— Действията й произтичат и от двете програми — Юрков ликуващо потри ръце. — Нали къщата може да се грижи за човека само тогава, когато човекът е в нея. Само! Не, това е поразително… Създадохме особен тип еволюция и мислехме, че идеално сме я приспособили към себе си. И тя веднага внесе поправки, приспособявайки нас. Гениална къща, а, какво ще кажете?

— Забележително — сухо каза Смолин. — А какво ще ядем сега, като сме затворени?

— Да-а… — Юрков клюмна. — Предвиждахме да научим бъдещите модели сами да приготвят всякаква, храна, но този… — Той се почеса по главата. — Боя се, че колкото и да е гениален, няма да се сети да ни поднесе бифтек. Нищо, нали изяснихме причината. Все ще измислим как да я надхитрим.

Навел глава, Юрков закрачи напред-назад из стаята. Смолин разсеяно го следеше с поглед. Десет минути минаха в мълчание. Двадесет. Половин час. Градината цяла потъна във вечерните сенки. Далеч, над сивкавомъгливите хълмове, бавно розовееха снежните върхове на планините. Смолин хвърли поглед нататък. Реалетът, с отпуснати криле, беше тъй близо до прозореца, че мисълта за неговата недостижимост не се побираше в съзнанието му. Смолин от дете не обръщаше внимание на възможността всеки миг да се придвижва, където пожелае в пространството, така както не обръщаше внимание на това, че диша, затова случилото се все още му се струваше нереално. Той се опита да се отърси от това чувство, но не успя.