Дмитрий Биленкин - Гениалният дом

Затворени! Чувствуваше ли нещо къщата? Не, разбира се. И ако все пак чувствуваше, то всяко излизане на човека би й причинявало страдание, като загуба на най-скъпото, заради което живее на Земята. Сигурно би се гърчила от болка… Но тя усещаше някак си всичко, все пак го усещаше…

— Не можем ли някак да установим контакт с нея — не издържа Смолин. — Нали съществува контакт на равнището мисломебели?

— Глупаво, но вече опитах да й внуша нещо — отвърна Юрков. — Не, способността на къщата да възприема си е останала подобна на способността на мицела под въздействието на топлината да отглежда печурки. Тук е по-сложно, но нивото на общуване е същото.

— Наистина жалко, че къщата ни е толкова несъобразителна…

— Да, но прогресът на еволюцията развива и съзнанието. Обръщайки се мислено към къщата, аз се надявах на нещо. Но напразно… Виж, в бъдещите…

— Още ли мислите за бъдещи модели? След този урок?

— Че как иначе! Новите свойства са нови възможности. Урок? Нима огънят не е унищожавал имущество и хора, но без него нямаше да има цивилизация. Нищо, ще се справим. Ще те надхитря аз теб, безмозъчна твар!

Юрков размаха юмрук и този нелеп жест се стори на Смолин естествен. Въпреки всяка логика той възприемаше къщата като одухотворено, даже злонамерено същество.

Юрков въздъхна шумно и се отпусна в креслото.

— Всичко е много просто — оживи се отново той. — Какво пречи да разбием прозореца? Способността на материала да се уплътнява. При какви условия прозорецът няма да се уплътнява? Тогава, когато в къщата се изчерпи енергията. Със слънчева енергия тя не е успяла да се запаси, а батерията… ще извадим. На работа, по-живо, и аз може би ще успея да хвана марсолета — Юрков изтича в антрето и след малко се върна с цилиндъра в ръка.

— Най-после — каза Смолин. — Нелепо е, но докато ви нямаше, ми се стори, че къщата е отгатнала плановете ни.

— И че е блокирала батерията, нали? — весело запита Юрков. — Знаете ли, и на мен ми хрумна подобна мисъл. Да, колко е силен първобитният страх! Така, сега на работа.

— Какво трябва да правим?

— Ще отворим крановете, водата да тече. Особено топлата, така ще се изразходва повече енергия… Ще запалим навсякъде осветлението, ще включим стереоекрана. Ще образуваме много мебели. Живо, започваме!

По-безумно нещо Смолин не можеше да си представи. Гърмеше музика, стените ослепително сияеха, от сауната излизаше пара, на екрана като призраци подскачаха танцьори, водата шуртеше от крановете, а те с Юрков трупаха на камари маси, столове, дивани, кресла, всичките криви, недооформени като светкавичните им мислообрази. Подът се тресеше, те едва се провираха между всевъзможни скамейки, табуретки, софи, които се появяваха в най-неподходящия момент по прищевките на Юрков. А в краката им се търкаляше цилиндърът на батерията, но не им беше до нея — завладял ги беше някакъв неистов бяс. Зад изпотените прозорци мрачно чернееше нощта.

От тази луда треска мислите им се объркаха, сърцата им забиха в изнемога, но къщата също изнемогваше — все по-вяло се оформяха мебелите, водата не шуртеше така победоносно, светлината не заслепяваше очите и даже движенията на танцьорите станаха бавни. Музиката заскрибуца и спря на полутакт.

— Още малко — задъхвайки се, промълви Юрков.

Внезапно очите му се разшириха. С вик той се хвърли на пода и хвана цилиндъра. Нещо бледо, прилично на коренче, се опитваше да обхване батерията.

— Къщата я напипа!!!

Смолин гледаше смаян как Юрков се мъчи да издърпа цилиндъра, как от пода изникваха нови, шаващи израстъци.

— Че помогнете де!!!

Зовът му извади Смолин от вцепенението. С ужасни усилия двамата успяха да повдигнат цилиндъра от единия край, но другият сякаш се бе сраснал с пода.

— Няма значение — с мъка прошепна Юрков. — Само къщата да не се докопа до пластинките на контакта… Внимателно, да не ги докоснете сам.

С ловки движения Юрков успя да провре ръката си под свободния край.

— Къде е капачето?

Никъде го нямаше, загубило се бе в хаоса от мебели. Смолин за малко не извика, когато появилият се встрани израстък докосна ръката му. Юрков се опитваше с лакът да прикрие пластинките на контакта. Израстъците сякаш бяха смутени. Не пускаха цилиндъра, но свободните се движеха в някакъв безпорядък.

Минута-две нищо не се чуваше освен сумтенето на хората и лекото шуртене на крановете. Светлината в стаята ставаше все по-жълта.

— Скоро всичко ще свърши — прегракнало каза Юрков. — Каква реакция, а? Каква мълниеносна пренастройка, и то в агония? Имахме щастие, че пластинките на контакта не се докоснаха случайно до пода. Къщата продължава да търси източника на енергия. Достатъчно е един израстък да се докопа до пластинките…